Олд Шетърхенд a.D.

Въпреки тази изчерпателна информация любознателната и жадна за писане дама пита с обратната поща за още подробности.

А последното писмо сега наистина ме поставя в затруднение. „… Ние настойчиво се нуждаем от нова църква, тъй като досегашната отдавна се оказа малка. Само че ни липсват още четирийсет хиляди марки, които Вие сигурно имате на разположение. Енорията не може да достави парите, твърде бедна е.“ Хмм! Четирийсет хиляди марки. Малко множко е. Съмнявам се дали доходите ми през тази година ще покрият недостигащата сума. Неприятна работа! А не знам дали мога да се обърна с такава голяма сума и към богатите си английски приятели. Как да постъпя? Енорията напълно естествено трябва да си има своята църква! Изпадам в дълбок размисъл… Еврика! Открих! В близко време трябва и бездруго да „отскоча“ до Америка, където след смъртта на Винету рядко се мяркам. А там в Скалистите планини знам достатъчно дупки, в които трябва само ръка да мушна, за да я извадя пълна с нъгитс. Да, така ще направя. И с това ще оправя две неща. Ще отида при моите апачи, които копнеят за мен, и ще помогна на енорията, която единствено чрез мен може да се снабди с необходимата църква.

Привършвам с прегледа на писмата и се нахвърлям с пламенно усърдие отново на работата. Половин час пиша и ето че чувам на улицата няколкократно да се споменава моето име. Излизам на балкона и скрит зад цветята, поглеждам надолу. Там стоят четири малки обесника, зяпат любвеобилно вилата и си подхвърлят уж тихо, но много ясно доловимите забележки:

— Да, бе, да! Не са ни ментосали! Скиваш ли големите златни букви там горе бе, тъпак, а? Казва се вила „Шетърхенд“. Значи сме на самото място! Сега можеш да звъннеш!

— Нее, аз не!

— И що не?

— Шубе ме е!

— Дрън-дрън! Нямам да те ухапе! Нали си чел колко готин тип е!

— Ама ако баш днес е в кофти настроение…!

— Че що пък баш днес? Ти само дръпни, натисни копчето! Веднага ще скиваш, че е електрически!

— Нее, не натискам!

— Добре де, натисни тогава ти, Август!

— И аз няма! Чуй, ами ако се пищиса! По-хубаво да си вървим вкъщи!

— Емил, ти?

— Нее, така ме е бъз!

— Ей, знайте ли к’во ще направим? Теглим жребий и на който се падне, той ще натисне копчето, ама здравата, та да го чуем!

Теглят жребий с кибритени клечки и после бутат избраника към „копчето“. Звънецът издрънква и те се разпиляват уплашено. Връщам се обратно в стаята и скоро ми долагат за четиримата. Те са химически работници. Работодателят им днес празнува рождения си ден. Не работят и породеното от това празнично настроение им дава куража да посетят автора на любимите си книги. Аз естествено отреждам да ги пуснат. Те застават при вратата един до друг като тръби на орган, вторачват се с широко отворени очи в сбирката ми от другоземни предмети и от страх не смеят да проговорят. Но моето дружелюбие не пропуска своето въздействие и скоро най-сърцатият от тях ми обяснява:

— Всъщност ние четиримата сме нещо като депутация. Вас ви чете цялата фабрика, макар и само от библиотеката. Всички ви обичаме и големите предпочитат да останат с вашите книги, отколкото да идат в гостилницата.

Показвам им всичко, заслужаващо да се види, ощастливявам ги с по чаша вино по случай рождения ден и ги освобождавам с поздрав до работодателя и техните колеги. Те си тръгват горди като испанци, а когато вратата е заключена след тях, чувам да произнасят присъдата ми:

— Ей, не беше ли много радушен? Все едно един от нас! Не изглежда горд, ама хич!

— Нее, говори с нас, като че сме били с него в Америка и Египет. Много ми хареса, много, това ще ви кажа!

— Ами тия готини неща, дето ги има, екстра! Дошубя ме, когато дивият бизон така ме кириза! Ами койотът и леопардът! Лъвът! И даже вино ни викна! Ей, да вървим да разправим всичко, че да не го забравим! Другите ще се скъсат от яд, че не са го видели. Ама така си е, като не го е страх човек! Сега те нищо не видяха.

След като си заминават, аз се отправям отново към моята работа с приятната надежда, че вече до вечерта няма да бъда обезпокояван. И тъкмо подхващам, отново се звъни. Уж не ме е грижа, но оставям перото настрана и се ослушвам. Откъм портата се донася до мен оживен диалог. Чувам някой, който не бива да бъде пуснат, да говори за „важност“ и „неотложност“, а после момичето ми носи една визитка. Господинът не можело да бъде отпратен. Той искал непременно да говори с мен, тъй като работата му трябвало да бъде уредена днес. На визитката просителят е квалифициран като съдебен секретар, а за властите човек по всяко време трябва да бъде на разположение. И тъй, нареждам да го въведат.

Той влиза по много вежлив начин. Предлагам му стол и констатирам при отдалата ми се възможност, че ботушите му са малко зяпнали, а останалото покритие на тялото се намира в едно доста „несъдебно“ излиняло състояние. Човекът освен това недвусмислено ухае на грапа, която е успял да гаврътне още в този ранен утринен час.