Олд Шетърхенд a.D.

Към два часа се прибирам вкъщи. Дамата в траур седи в приемната. Иска непременно да говори с мен и не склонила да си тръгне дори след като жена ми й обяснила, че е заета в кухнята и ще трябва да я остави сама. Удивен от тази упоритост, се отправям към чакалнята. Тя ме познава и ми отправя упрека, че не съм й казал кой съм. Работата й била толкова важна, че сигурно нямало да отпътувам за Дрезден, а съм щял да се върна с нея. После продължава:

— Мъжът ми беше граничен надзорник и редом с това високо надарен художник. При неговото последно, продължително заболяване вие му подарихте по молба на нашия пастор няколко ваши тома. Въодушевен от съдържанието, той нахвърли илюстрации към тях и аз идвам сега, след неговата смърт, да ви продам тези произведения на изкуството. От тях аз ще добия средствата за препитание, а вие ще станете още по-прочут и ще направите чудесен гешефт, защото ако произведенията ви се появят с такива картини, продажбата им за година ще възлиза на стотици хиляди.

— Какъв беше мъжът ви, преди да стане граничен служител?

— Подофицер. Във франция получи саблен удар по главата. Тя така му натежаваше в последно време, че трябваше да бъде освободен от служба.

Изважда от джоба един хартиен пакет и ми го подава. Съдържал рисунките. Отварям го и плъзгам в ръка листовете един след друг. Те приличат на опити с молив на някой четвъртокласник. Заглавията се отнасят до имена и събития, случили се в моите пътеписи. Ако не бяха те, човек изобщо нямаше да знае какво представляват тези „произведения на изкуството“. Клетата жена. Изпитвам сърдечно съчувствие към нея. Сабленият удар е поразил не само главата, но и духа на нейния мъж, макар това увреждане да е излязло наяве едва по-късно. И тя, некомпетентната, е повярвала в неговите способности! Докато обмислям как да й съобщя истината, без да я засегна и й причиня прекалено голямо разочарование, тя отправя очи към мен с безпокоен, почти трескав поглед и изважда, за да ускори навярно благоприятната ми присъда, едно писмо, което пасторът й е написал до мен. Така е, както си помислих. От страданията тя е станала слабоумна и считала за враг всеки, твърдящ, че рисунките не чинят нищо. С нищо не могла да бъде разубедена от идеята й да дойде при мен и да ми предложи картините на висока цена. Налага се да бъда много внимателен и я каня да ми погостува няколко дни, докато обмисля нещата. Тя приема доволна, а аз се отправям към кухнята, за да дам на жена си необходимите указания.

Масата е сложена и ние сядаме заедно с новата обитателка на нашата къща. Едва вкусил супата, трябва да оставя лъжицата, защото пристига местният познат със своите бреслауски гости. Добрите хорица се появяваха два часа по-рано, понеже случайно минавали оттук. Бреслауският господин е дебел, добродушен мъж с лице като пълнолуние. Не мога да му се сърдя, наистина, че е избрал за посещението си тъкмо времето за ядене, и си позволявам само да направя един много скромен намек, че жена ми седи на масата и ме чака. Той ми обяснява добродушно усмихнат:

— Човек трябва да го удря повече на пиене отколкото на ядене. Аз ги разбирам из основи тези неща, понеже съм пивовар. Сега ние ще се поогледаме у вас, а после вие ще дойдете с нас да изпием по чаша пилзенско. Който се е нажадувал като вас из Сахара и по другите там места, трябва да пие, да пие, да пие!

— При предпоставката, че има време и желание за тази работа. Аз обаче нямам нито едното, нито другото. А точно днес времето ми е отмерено така скъпернически, че…

Онзи не ме оставя да се доизкажа, а бързо ме прекъсва на думата:

— Как го рекохте? Нямате време? Казвам ви, един писател, на когото биват принасяни толкова любов и признание, трябва винаги да има време за своите читатели. Аз и моята жена тръгнахме от Бреслау за Дрезден специално за да ви видим, а вие дрънкате разни ти ми „нямам време и желание“! Засрамете се!

Като разсъдя правилно, не мога да не му дам право. Та засрамвам се значи, а той с ведра душевност се разпростира върху безценните радости, които ми доставят с привързаността си писмено и лично толкова много хора, и необозримо ми доказва, че съм длъжен да се примиря с неизбежните покрай това малки страдания. От глад и за да заприщя този словесен порой, извиквам, сключил смирено ръце:

— Прав сте, много сте прав! Ай ку гули дихаце, истиряхи си лахциме бехаце!

— Какво означава това и на какъв език е?

— Курманджи кюрдски е и означава: „Който си пожелава роза, трябва да я приеме с бодлите!“

— Правилно, много правилно! Ако приемете моята жена за роза, а мен за бодли, имате и двете неща и всичките ви желания са изпълнени! Чуйте! Не се ли позвъни долу?

— Да — отговарям и някакво лошо предчувствие се прокрадва към мен като враждебен индианец.

— Да се надяваме, ново посещение! Много бих се радвал!