Олд Шетърхенд a.D.

След това отклонение ще върна читателя обратно в моята трапезария, където ще може да види как за броени минути опустошавам нарушения обяд. После избягвам отново в работната си стая и преглеждам пликовете на втората поща. За отваряне и четене днес вече няма време. Едно писмо е адресирано кратко: „м-р Шетърхенд, Дрезден“. Хитрата поща го е препратила в Радебойл. Едно писмо от Кьолн на Рейн е снабдено с адреса: „хер писателя“. Подателят е забравил да добави селището. Пощенското допълнение гласи: „Вероятно Радебойл край Дрезден, вила «Шетърхенд»“. Проницателният пощенски служител сигурно е читател на моите произведения. Едно друго писмо идва от Кавказ, както изглежда, покана за лов на диви бикове. Слагам всичко настрана и започвам да пиша. Успявам да скопосам девет-десет страници. Чувам да се звъни и отново да се звъни, но не обръщам внимание. Не съм си у дома. Но ето че жена ми идва и ми съобщава, че десетина реалисти искали да ме видят.

— Но, скъпа моя, сега наистина нямам време. Я ги заведи в приемната!

— Не става. В салона вече седи една посетителка — графиня Х. с двамата си синове, които искат да видят пушките ти.

— Тогава нека се настанят временно в библиотеката.

— И тя е вече заета. От нашия винар и госта от Бреслау.

— Ама те нали са във винарната на Шайдинг!

— Отдавна вече не! От един час седят в библиотеката ти и обръщат вино шише подир шише. И това май така им харесва, че хич не мислят за тръгване.

Небеса! Всички налични помещения в къщата ми са узурпирани! Получавам непреодолим пристъп на бяс.

— Но защо не отпрати поне хлапаците?

— Исках, ама те не искаха. Казаха, че ни най-малко нямало да ти пречат на работата.

Победен съм.

— Тогава нека, в името Божие, дойдат!

И те идват! Начело е гимназистът от тази сутрин, чието възторжено описание на визитата му при мен е разпалило другите. Намеквам им по най-деликатен начин, че неотложно трябва да работя. Ученикът от заранта, гордеещ се немалко с нашето „старо приятелство“, отговаря:

— Go, няма значение! Ние ни най-малко няма да ви смущаваме!

— Това ме успокоява!

— Да, само ще погледаме вас и предметите в тази стая, нищо друго. Вие си пишете и си работете, все едно сте сам!

Вслушвам се в добрия съвет и се старая в следващия половин час „да работя, все едно съм сам“. Когато това не ми се удава при данданията, която вдигат десетимата млади хора, отивам да си взема памук и си натъпквам по половин фунт в ухо. Но младежите притежават такава способност на говорните органи, че след още половин час стигам до убеждението — тази мярка е недостатъчна. И на непобедимия Олд Шетърхенд не остава никакъв друг изход освен бягството. Той отваря балконската врата, измъква си писалището заедно с един стол и затваря после звуконепроницаемо вратата след себе си! Тъй! Сега най-сетне мога необезпокояван да творя. Вярно, шумът от улицата се изкачва до мен, но той е като тих шумолене на вятър в сравнение с буботещия ураган, дето беснее там вътре. Оттук нататък напредвам с великански крачки. Сега пиша томчето си „Коледа“ и тъкмо подхващам описанието на сцената как сме нападнати и повалени от кървавите индианци. Докато пиша, тогавашните събития се явяват в толкова живи и осезаеми образи пред моите духовни очи, че забравям всичко около себе си. Въобразявам си, че се намирам в Скалистите планини и се промъквам с Винету към вражите кървави индианци. Лежим зад храстите и опитваме от думите им да разберем към кое племе принадлежат. Винету тъкмо ме докосва по ръката и…