Олд Шетърхенд a.D.

— Ививививививививи! — прозвучава ужасяващият боен крясък на кървавите индианци в ушите ми в най-висок фалцет. Небеса! Нападнати сме! Скачам и посягам машинално към пояса да измъкна револвера. Но какво е това? Къде ми е всъщност поясът и къде съм си оставил оръжията? Със своето удивително присъствие на духа скоро идвам до съзнанието, че не се намирам в Дивия Запад, а в Радебойл, на балкона на моята къща. Но нали чух с ушите си бойния вик на индианците! Бих могъл със сто свети клетви да се закълна в това! Беше пронизителен и късащ нервите! С една дума, истински индиански! И не мога да повярвам, че е било само измама на сетивата, последица от вдълбочеността в работата. Разтварям рязко вратата към работната стая и веднага правя едно наблюдение, което събужда подозрението ми. Моите пушки липсват, също Сребърната карабина на Винету, „Лиди“ на Сан Хоукинз, пушкалото на Саниър и всички револвери и томахавки, които иначе висят на стената зад писалището ми, сега блестят със своето отсъствие. Това обстоятелство, както и констатацията, че гимназистите са също изчезнали, събужда гнева ми. Невидимостта на гимназистите и липсата на оръжията вероятно се намират в причинна взаимовръзка. Погледът ми пада върху стената до водещата към коридора врата. Правилно! Моето ловно облекло от еленова кожа, един пълен индиански костюм и една украса за вожд, изработена от перата на боен орел, са останали невидими. Този поглед кара кръвта ми да заври! Нечестивите крадци напълно са ограбили Олд Шетърхенд! Трябва да си намеря отново оръжията. Ще заложа всичко, дори живота си, но ще ги получа. Уестманът в мен се пробужда.

Първата ми работа е да потърся следите на крадците. Коридорът и стълбището са пусти. Хвърлям един поглед в приемната — също празна. Но още далеч не губя надежда. Една неопределена, безредна врява, идваща откъм градината, насочва стъпките ми нататък. Градинската врата стои отворена и когато излизам, пред очите ми се разкрива картина, която с един замах ме пренася в Дивия Запад. Чувствам как косите ми полека се изправят, защото е наистина ужасяващо онова, което обхващам с един-единствен поглед.

На разстояние двайсет крачки от мен стоят две фигури с достолепна поза. В първата разпознавам при по-обстойно вглеждане моя гимназист от сутринта. Той се е курдисал с ловното ми яке, на гърба си е заметнал мечкоубиеца, а в ръцете си държи карабината „Хенри“. До него стои един друг, който носи индианските ми дрехи. От главата му живописно се стеле вождовата украса, а в ръката му съзирам Сребърната карабина. Двамата следят с напрежение разиграващата се пред тях сцена. На едно дърво е облегната с вързани ръце и крака моята жена, а останалите осем разбойници изпълняват, размахвайки задигнатите револвери и томахавки, около дървото бойния танц и вдигат такава олелия, че ушите ми писват. Моят план е веднага съставен. Двамата „предводители“ стоят с гръб към мен, значи няма да ме видят как приближавам, а техните „воини“ са така угълбени в танца, че за нищо друго нямат очи и уши. Просвам се на земята и се запромъквам на ръце и пръсти на краката. Удава ми се незабелязано от всички да стигна зад двамата. Изправям се бавно зад „Олд Шетърхенд“ и „Винету“… едно посягане с двете ръце към вратовете на изненаданите и… съм господар на положението. Хватката ми трябва да не е особено нежна, защото двамата огъват крака под ръцете ми и изпускат от страх оръжията. Когато вражите воини забелязват, че предводителите им са пленени, приемат каузата за изгубена. Захвърлят оръжията и побягват с високи викове и крясъци. Угостявам двамата предводители, които се гърчат под пестниците ми, с ловния си удар зад ушите, с едно смекчаване действително от петдесет процента, и ги пускам после да търчат. Не жадувам за кръвта на враговете си, а целта — освобождаването на моята жена, е благополучно постигната. Та нека офейкват, в името Божие! Развързвам със собствените си ръце вървите на пленницата и победно я отвеждам в моя вигвам.

След като съм завел напълно изтощената жена в кухнята, се запътвам — за двайсети път в хода на днешния ден — обратно към работата си. Когато минавам горе край библиотеката, ме обзема любопитство какво ли става с моя търговски пътник по вината и гостите от Бреслау.

Отварям вратата, но спирам сащисано. Ако Гьоте беше на моето място, нямаше да му е необходимо да търси първообрази за сцената си в зимника на Ауербах, защото моите гости са в такова настроение, че спокойно биха могли да запеят:

„Така ни е канибалски добре
като на петстотин майки — свине.“

Шишкавият пивовар седи на дивана ми с подвити крака като турчин и пафка от чибука ми гъсти облаци във въздуха — естествено от моя тютюн джебели, трийсет марки фунта. Сложил е дясната си ръка около врата на моя франкфуртски апостол на Бакхус, който напразно се старае да наподоби живописната поза на своя нов приятел. Но пък опитва да оправи нещата, като бълва също комин от камина могъщи облаци дим от моя персийски кухак.12