Олд Шетърхенд a.D.

Иде ми да халосам чаровно ухиления пивовар с бойния си удар, ама не се намираме в Дивия Запад, а в кабинета ми. Пък и той с такова искрено удоволствие потрива ръце, дето ще се запознае у дома ми с един от моите читатели, че не мога да му се разсърдя. Предчувствието не ме е излъгало. Камериерката идва да пита дали моят винопродавец може да влезе. Той е ревностен читател на произведенията ми и като такъв се чувства задължен зимникът ми да съдържа само „не кръщавано винце“. Весел бонвиван и той като всеки свой колега прави много добра далавера и твърде рядко на някой смъртен провървява да седи половин час заедно с него, без да направи поръчка. Поздравявам го радушно, защото ме осенява една пъклена мисъл. Този жрец на Бакхус8 от Франкфурт на Майн трябва да ме отърве от лепката — последовател на Гамбринус9 от Бреслау, но без някой от двамата нещо да се усети! Представям дамата и господата едни на други и подхвърлям няколко милиона дрожди в зачеващия разговор. Това е мостът, по който бързо ще се сближат и си допаднат. Сетне отвеждам търговеца на вина в намиращата се в съседство библиотека да му платя сметката и подмятам коварната забележка:

— Този хор вероятно ще поръча буре „Нирщайнер“ или „Йозефсхьофер“.

— Наистина ли? — прозвучава бързият, ревностен въпрос. — В такъв случай няма повече да ви досаждам. Какво възнамерява да прави сега човекът?

— Канеше се да изпие някъде чаша пилзенско?

— Бира? И през ум не ми минава! Ще го замъкна с мен, и то незабавно! Не идвайте, моля! Не бих желал вашето присъствие да го отклони. Не ми се сърдете и сбогом за днес!

Две минути по-късно виждам надхитрените да се измъкват долу през портата и да поемат под ръка по пътя за Шайдинг. Убеден съм, че двамата утре пак ще дойдат при мен, за да ми съобщят, че Гамбринус още не си е заминал, понеже Бакхус много му харесал. Постигнал съм коварната си цел и сега мога отново да отида в трапезарията.

Не всеки път ми се удава да се освободя толкова бързо и трайно от моите посетители. Неотдавна ме посети един унгарски професор — само за два часа. Само че престоя девет дена в Радебойл. Един читател от Америка поиска да ми стисне ръката, нищо повече. Неговата жена също искаше да може да каже там отвъд океана, че е имала ръката на Олд Шетърхенд в своята. Оказах им услугата и ето как две седмици поред си стискахме ръцете — толкова дълго останаха в Радебойл. Един високопоставен хер ме посети, когато се бях проснал от тежък грип. От уважение към поста му станах и с тридесет и девет градуса температура му отговарях на всички възможни и невъзможни въпроси в продължение на… шест часа. Това така ме съсипа, че и до днес, като го видя, изпадам в нещо като треска. Невъзможно ми е да проявя пред него спокойствието, свойствено иначе на Олд Шетърхенд. Вместо да преживея пак нещо подобно, бих предпочел да ме върже на кола на мъченията най-свирепото индианско племе.

Но следващата случка, която ще разкажа, не е толкова опасна.

Един следобед щях да отивам с жена си на концерт, а вече от един час бях забелязал трима реалки10 да се мотаят по улицата, без да смеят да ми позвънят. Когато излязохме на улицата, шест очи ме погълнаха и чух думите:

— Това е той, да, той е! А онова е жена му! Хайде, да вървим след тях! Трябва да знам къде отива!

Помъкнаха се след нас, вървейки ту по-близо, ту по-далеч, и сега чухме следните преценки:

— Чуйте, жена му я бива, не е лоша! Почти величествена! На него краката му са малко криви. В тъмни панталони не си личи толкоз. Сигурно е от многото езда; костите се притискат в дъга!

— Аз не съм доволен от мустака; би трябвало всъщност да е по-голям.

— Затова пък походката е толкоз по-енергична. Същински апач! Погледнете, хвана го под ръка! Хер и скуав Олд Шетърхенд! Дали не отиват в „Йегерхоф“? Там има концерт. Да можехме да се намърдаме заедно с тях! Ама за тая работа ни липсват кинти!

Влязохме в споменатата концертна градина, а тримата критици на краката ми застанаха вън до оградата и не ме изпускаха от очи. Отидох при тях и ги запитах:

— Вие ме фиксирате! Известни ли са ви последиците? Какво избирате, пистолети или саби?

Те се вторачиха стъписано в мен със силно зачервени физиономии и най-големият обясни:

— Не ви фиксираме, а само си зяпаме.

— Все същото! Познавате ли ме?

— Да.

— Влезте тогава! Трябва да уредим работата!

— Не можем да влезем, нямаме мангизи!

— Няма значение. Елате на касата!

При тази подкана тръгнаха с угрижени сърца и седнаха после крайно угнетено с поръчания от мен „Кулмбах“.11

Но понеже не споменах и дума за фиксиране, дуел и секунданти, физиономиите им се разведриха. Добиха кураж да пият за мое здраве и скоро седях като зрелостник пред тях, разпитван така основно за пътешествията ми, че когато концертът свърши, и при най-добра воля не можех да кажа какво е било свирено. А те се разделиха с нас с уверението, че са се уплашили, наистина, но скоро разбрали, че само съм се пошегувал. Сега ме помолиха да не забравя, че двата блажени часа в градината ще останат за тях като най-хубавият ден от живота им.