Читаем Олд Шетърхенд a.D. полностью

Иде ми да халосам чаровно ухиления пивовар с бойния си удар, ама не се намираме в Дивия Запад, а в кабинета ми. Пък и той с такова искрено удоволствие потрива ръце, дето ще се запознае у дома ми с един от моите читатели, че не мога да му се разсърдя. Предчувствието не ме е излъгало. Камериерката идва да пита дали моят винопродавец може да влезе. Той е ревностен читател на произведенията ми и като такъв се чувства задължен зимникът ми да съдържа само „не кръщавано винце“. Весел бонвиван и той като всеки свой колега прави много добра далавера и твърде рядко на някой смъртен провървява да седи половин час заедно с него, без да направи поръчка. Поздравявам го радушно, защото ме осенява една пъклена мисъл. Този жрец на Бакхус8 от Франкфурт на Майн трябва да ме отърве от лепката — последовател на Гамбринус9 от Бреслау, но без някой от двамата нещо да се усети! Представям дамата и господата едни на други и подхвърлям няколко милиона дрожди в зачеващия разговор. Това е мостът, по който бързо ще се сближат и си допаднат. Сетне отвеждам търговеца на вина в намиращата се в съседство библиотека да му платя сметката и подмятам коварната забележка:

— Този хор вероятно ще поръча буре „Нирщайнер“ или „Йозефсхьофер“.

— Наистина ли? — прозвучава бързият, ревностен въпрос. — В такъв случай няма повече да ви досаждам. Какво възнамерява да прави сега човекът?

— Канеше се да изпие някъде чаша пилзенско?

— Бира? И през ум не ми минава! Ще го замъкна с мен, и то незабавно! Не идвайте, моля! Не бих желал вашето присъствие да го отклони. Не ми се сърдете и сбогом за днес!

Две минути по-късно виждам надхитрените да се измъкват долу през портата и да поемат под ръка по пътя за Шайдинг. Убеден съм, че двамата утре пак ще дойдат при мен, за да ми съобщят, че Гамбринус още не си е заминал, понеже Бакхус много му харесал. Постигнал съм коварната си цел и сега мога отново да отида в трапезарията.

Не всеки път ми се удава да се освободя толкова бързо и трайно от моите посетители. Неотдавна ме посети един унгарски професор — само за два часа. Само че престоя девет дена в Радебойл. Един читател от Америка поиска да ми стисне ръката, нищо повече. Неговата жена също искаше да може да каже там отвъд океана, че е имала ръката на Олд Шетърхенд в своята. Оказах им услугата и ето как две седмици поред си стискахме ръцете — толкова дълго останаха в Радебойл. Един високопоставен хер ме посети, когато се бях проснал от тежък грип. От уважение към поста му станах и с тридесет и девет градуса температура му отговарях на всички възможни и невъзможни въпроси в продължение на… шест часа. Това така ме съсипа, че и до днес, като го видя, изпадам в нещо като треска. Невъзможно ми е да проявя пред него спокойствието, свойствено иначе на Олд Шетърхенд. Вместо да преживея пак нещо подобно, бих предпочел да ме върже на кола на мъченията най-свирепото индианско племе.

Но следващата случка, която ще разкажа, не е толкова опасна.

Един следобед щях да отивам с жена си на концерт, а вече от един час бях забелязал трима реалки10 да се мотаят по улицата, без да смеят да ми позвънят. Когато излязохме на улицата, шест очи ме погълнаха и чух думите:

— Това е той, да, той е! А онова е жена му! Хайде, да вървим след тях! Трябва да знам къде отива!

Помъкнаха се след нас, вървейки ту по-близо, ту по-далеч, и сега чухме следните преценки:

— Чуйте, жена му я бива, не е лоша! Почти величествена! На него краката му са малко криви. В тъмни панталони не си личи толкоз. Сигурно е от многото езда; костите се притискат в дъга!

— Аз не съм доволен от мустака; би трябвало всъщност да е по-голям.

— Затова пък походката е толкоз по-енергична. Същински апач! Погледнете, хвана го под ръка! Хер и скуав Олд Шетърхенд! Дали не отиват в „Йегерхоф“? Там има концерт. Да можехме да се намърдаме заедно с тях! Ама за тая работа ни липсват кинти!

Влязохме в споменатата концертна градина, а тримата критици на краката ми застанаха вън до оградата и не ме изпускаха от очи. Отидох при тях и ги запитах:

— Вие ме фиксирате! Известни ли са ви последиците? Какво избирате, пистолети или саби?

Те се вторачиха стъписано в мен със силно зачервени физиономии и най-големият обясни:

— Не ви фиксираме, а само си зяпаме.

— Все същото! Познавате ли ме?

— Да.

— Влезте тогава! Трябва да уредим работата!

— Не можем да влезем, нямаме мангизи!

— Няма значение. Елате на касата!

При тази подкана тръгнаха с угрижени сърца и седнаха после крайно угнетено с поръчания от мен „Кулмбах“.11

Но понеже не споменах и дума за фиксиране, дуел и секунданти, физиономиите им се разведриха. Добиха кураж да пият за мое здраве и скоро седях като зрелостник пред тях, разпитван така основно за пътешествията ми, че когато концертът свърши, и при най-добра воля не можех да кажа какво е било свирено. А те се разделиха с нас с уверението, че са се уплашили, наистина, но скоро разбрали, че само съм се пошегувал. Сега ме помолиха да не забравя, че двата блажени часа в градината ще останат за тях като най-хубавият ден от живота им.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези