Олд Шетърхенд a.D.

„Но понеже не притежаваме средствата“, гласи съдържанието на друго писмо, „да го пратим на гимназия, с моята жена стигнахме до единодушно решение да ви направим следното предложение. Поемате изцяло грижите по нашия Емил — квартира, храна, бельо и облекло, давате му уроци по всичко, което се учи в гимназията, и най-вече по всички езици, които самият владеете, а когато след четири години стане на деветнайсет, ще можете да го вземате три години поред като спътник във вашите пътешествия, без нищо да плащате.“ Когато прочитам писмото до края, от радост не мога да се владея. Запленен съм, направо въодушевен от предложението и блестящите перспективи, които ми вещае за близките години. Скачам от стола и припвам из стаята, пощръклял от радост. Когато ликуването ми малко се поуталожва, вземам лист за писмо и подхващам: „Скъпи ми, многоуважаеми господине! Пратете ми младока веднага! С отворени обятия ще го…“ Тук ме спохожда една мисъл. Стой! Не толкова бързо! Какво ще каже моят Хаджи Халеф за новия придружник? Сигурно ли е, че ще сподели моето въодушевление? Като нищо може да го обземе ревност! И бих могъл завинаги да си разваля отношенията с него, ако изтълкува нещата така, все едно компанията му вече не ми е достатъчна. Значи май ще е по-добре на първо време да не отговоря и в следващото си писмо до Халеф да позагатна предпазливо едно-друго по въпроса. Най-добре да предоставя на него решението.

Друго писмо гласи: „… както казах, три хиляди марки ще ми стигнат да си разширя бизнеса. За вас те не представляват нищо, но мен, вашия поклонник и обожател, ще направят щастлив, ако ги получа скоро.“ Намирам, че мъжът е скромен, но за жалост понастоящем не съм в положение да удовлетворя неговата молба. Ама пък на него парите му трябват! Какво да правя? Не му мисля много, а снабдявам писмото на молителя, който принадлежи към благородната гилдия на хлебарите, с бележката: „За лорд Рафли!“ За моя богат приятел ще е направо блаженство да може да окаже на почитателя ми, а с това и на мен, тази малка услуга. Така постъпвам винаги, когато самият нямам средства да удовлетворя молбите за пари. Писмата странстват с редуване до лорд Рафли, сър Дейвид Линдсей и Емъри Ботуел, които всеки път извличат удоволствие от това да бръкнат в кесията си за мен. Добрият хлебар ще трябва да почака, наистина, известно време, докато от Рафли пристигне отговорът с парите, но за съжаление не мога да променя нещата.

Така бавно и мъчително тегля бразди през трийсетте писма. Едно от тях съдържа офертата: „От моите родители, от баба и дядо наследих богата сбирка от стари календари, библии, религиозни писания и тъй нататък. Понеже не мога да им намеря приложение, а Вие без съмнение имате нужда от подобни неща, предлагам да ги закупите. Ще Ви искам кръглата сума от хиляда марки, което сигурно ще ви се стори евтино.“ Сумата наистина ми се струва както кръгла, така и евтина, но въпреки това в момента съм в затруднение какво да правя с нещата. И тук се сещам за моя приятел Линдсей, за когото от по-рано знам, че е любител на „антики“. Вярно, не ми е известно да събира стари календари, но си струва да се опита. Та слагам значи писмото настрана за моя приятел, който понастоящем се намира на изследователска експедиция в Австралия — къде, не зная, но нещата не са толкова спешни.

Един друг читател, но който явно е читателка, проявява особен интерес към природните ми дадености. „Какъв е цветът на косата и брадата ви? Каква брада изобщо носите? Какви очи имате? Тенор, баритон или бас пеете? Каква ви е фигурата? Колко кила тежите? Мускулест ли сте? Кой е любимият ви танц? Как обичате да се обличате, в тъмно или светло? Какво е любимото ви ястие, питие? Какво предпочитате, операта или драмата? По много ли спите? В каква класа пътувате?“

Вземам един лист и пиша:

„Нося мустаци и брадичка под долната устна. Те, както и косата, бяха тъмноруси, но сега започна да взема връх един достопочтен, за мен обаче «сивеещ» свят. Вече броя петдесет и четири лазарника, ама изглеждам с десет години по-млад. Пея първи и втори бас, според мястото, на което ме сложи хер директорът, фигурата ми е стройна. Сто и седемдесет сантиметра съм висок и тежа седемдесет и пет кила. Пуша и играя разни игри, но не намирам наслада в това. Мускулест съм и «духам» и «стържа» на повечето инструменти, но на никой удовлетворително. Играя всякакви танци, не само ако съм задължен; предпочитам да съм от «момичетата до стената». По отношение костюма ми тъмносиньото е любимият ми цвят. Фракът и цилиндърът могат да ме доведат до отчаяние. Ръкавиците са ми винаги подръка, а именно в джоба. Чадър вземам, наистина, при съмнително време, но не допускам да се намокри. Сега той се намира в Регенсбург, а аз живея в Радебойл край Дрезден. Любимото ми ястие е печена кокошка с ориз, а любимото ми питие — обезмаслено мляко. Сега самият замислям да композирам една опера, но поставям добрата драма по-високо. Спя много малко и пътувам втора класа.“