Олтарът

Робърт Шекли Олтарът

С пъргава походка мистър Слейтър се спускаше по Марпъл стрийт към гарата. Краката сякаш го носеха сами и усмивка озаряваше солидното му лице. Каква великолепна пролетна утрин!

Той си тананикаше някаква мелодия, доволен от седемблоковото разстояние до гарата. Изминаването му през зимата бе доста неприятно, но сега прекрасният ден му компенсираше всичко. Какво удоволствие е да си жив, а да пътуваш редовно всеки ден с влака е истинска радост.

В този миг един мъж в светлосиньо пардесю го спря.

— Извинете ме, господине — каза той, — Бихте ли ми казали как мога да стигна до олтара на Баз-Матейн?

Все още изпълнен от красотата на пролетната утрин, мистър Слейтър се замисли.

— Баз-Матейн? Не, не мога да се сетя. Олтара на Баз-Матейн ли казахте?

— Точно така — потвърди непознатият с извинителна усмивка. Той бе необикновено висок, с мургаво, фино лице. Мистър Слейтър си помисли, че това лице изглежда доста необичайно за тукашните места.

— Ужасно съжалявам — каза той след кратко замисляне. — Изобщо не си спомням да съм чувал за него.

— Благодаря Ви все пак — мургавият мъж кимна приятно и се отправи към центъра на града, а мистър Слейтър продължи в обратна посока към гарата.

Кондукторът продупчи билета му, мистър Слейтър се настани и се замисли за станалото. „Баз-Матейн“, повтаряше си той, докато влакът се носеше през опушените и занемарени ниви на Ню Джърси. Този чужденец сигурно греши. Норт Амброуз, Ню Джърси, бе малко градче, толкова малко, че всеки негов жител знаеше на пръсти всяка улица, къща и магазин. Особено що се отнася до такива като мистър Слейтър, живеещ в градчето почти двадесет години.

В разгара на работния ден мистър Слейтър осъзна, че почуква с молив по стъклената повърхност на бюрото си и мисли за мъжа със светлосиньото пардесю. Мъж с такъв странен вид, бе изключение за Норт Амброуз, спокойно, рафинирано, стабилно предградие, където мъжете обличат добре ушити костюми и носят малки кафяви куфарчета. Някои от тях са пълни, други — слаби, но всеки може да бъде взет за брат на другия.

Мистър Слейтър престана да мисли повече за това. Когато работният му ден приключи, той взе метрото за Хубокен, оттам влака за Норт Амброуз и накрая пое пътя към дома си.

* * *

— Открих го! — каза странникът. — Не беше лесно, но го открих.

— И къде се оказа, че е? — попита мистър Слейтър спирайки.

— Точно до Храма на Тайните Мистерии на Изида — отговори странникът. — Глупаво бе от моя страна. Трябваше да попитам първо за него. Знаех, че беше тук, но никога не ми се бе случвало…

— Храмът на какво? — попита Слейтър.

— Храмът на Тайните Мистерии на Изида — отвърна мургавият. — Всъщност те не са ни съперници. Гледачки, магьосници, цикли на плодовитостта и други подобни. Нямат нищо общо с нашата сфера на дейност.

— О, така значи — мистър Слейтър погледна внимателно странника в ранната пролетна дрезгавина.

— О! — възкликна мъжът като погледна часовника си. — Не подозирах, че е станало толкова късно. Ако не побързам, ще забавя церемонията. — И като махна приятелски с ръка, той се отдалечи с бързи стъпки.

Мистър Слейтър продължи замислено към дома си. Олтарът на Баз-Матейн. Тайните Мистерии на Изида. Приличаше на култове. Би ли могло да съществува нещо подобно в неговия град? Не, невъзможно! Никой не би наел подобни хора.

След вечеря той провери в телефонната книга. Нищо, нито за Баз-Матейн, нито за Тайните Мистерии на Изида. Информацията също не му даде нищо.

— Странно! — той бе озадачен.

По-късно разказа на жена си за двете случайни срещи с чужденеца.

— Наистина — каза тя, пристягайки пеньоара си, — никой в града не би се захванал с някакъв култ. Съвършеното Бизнес Бюро не би разрешило. Камо ли пък Клуба на Жените или ПТА.

Мистър Слейтър се съгласи. Чужденецът сигурно бе сбъркал града. Навярно тези култове се изпълняват в Саут Амброуз, съседен град с няколко бара, филмова къща и доста съмнителни елементи сред населението.

На следната утрин, в петък, мистър Слейтър се огледа за странника, но видя само постоянните си спътници. На връщане — също. Очевидно човекът бе посетил олтара и си бе заминал. Или пък поемаше службата си там в часове, които не съвпадаха с графика на пътуването на мистър Слейтър.

* * *

В понеделник сутринта мистър Слейтър тръгна от дома си пет минути по-късно и бързаше да хване влака, когато видя пред себе си светлосиньото пардесю.

— Хей ти, здравей! — извика той.

— Ах, здравейте! — възкликна мургавият мъж и лицето му светна в усмивка. — Тъкмо се чудех, кога ли ще се срещнем отново!

— Аз също — каза мистър Слейтър, забавяйки крачките си.

Чужденецът вървеше, очевидно наслаждавайки се на възхитителното време. Мистър Слейтър знаеше, че изпуска влака си.

— Какво става с Олтара? — попита той.

— Горе-долу — отговори мъжът, скръстил ръце на гърба си. — Да си призная, имаме си малко неприятности.

— Така ли? — учуди се мистър Слейтър.