Олтарът

Мистър Слейтър се опита да познае улицата, на която се намираха, без да поглежда надписа, но точно тогава направиха едно съвсем неочаквано завъртане. Тъкмо реши, че са се върнали на Уолнът лейн, когато откри, че не може да си спомни следващата пресечка. Когато отминаха ъгъла, той прочете надписа.

„Лефт Орифайд“? Мистър Слейтър не можеше да си спомни никоя улица с такова име в Норт Амброуз.

Улицата не бе осветена и мистър Слейтър установи, че не може да разпознае нито един от магазините там. Странно, защото си мислеше, че познава малката бизнессекция много добре. Съвсем се обърка, когато минаха покрай една тумбеста черна ограда, на която имаше мътно осветен надпис.

„Храм на Тайните Мистерии на Изида“ — прочете той.

— Доста са тихи тази нощ, нали? — каза Елор, проследявайки погледа му. — По-добре е да побързаме. — Той ускори крачка, неоставяйки време на мистър Слейтър да зададе въпроси.

Сградите ставаха все по-странни и по-странни, колкото по-надолу по тъмната улица се спускаха. Те бяха от всякакъв калибър и форма, някои нови и блестящи, други стари и залинели. Мистър Слейтър не си спомняше някоя секция от Норт Амброуз да е като тази. Не беше ли това град в града? Дали не беше един нощен Норт Амброуз, за който дневните жители дори не подозираха. Един Норт Амброуз, достъпен само ако се движиш по отклоняващи се кръгове през познатите улици.

— Там се извършват фалически обреди — каза Елор, показвайки висока стройна сграда. До нея имаше едно изкривено и изкорубено като тромав стар кораб място.

— Седалището на Дамбала — каза Елор, посочвайки натам.

В дъното на улицата се бе разположила доста дълга и ниска бяла сграда, която мистър Слейтър не успя да разгледа подробно, защото Елор хвана ръката му и бързо го вмъкна през вратата.

Вътре бе съвсем тъмно. Мистър Слейтър усещаше движение около себе си и малко по-късно откри слаба бяла светлинка. Водейки го към нея, Елор говореше приятелски с някого.

— Ще ми помогнете ли да излезем от тази бъркотия?

— Трябва ли? — попита тънък глас откъм светлината.

Мистър Слейтър започна да различава сенки. Очите му привикнаха към мрака и той можа да види един мъничък, съсухрен старец пред светлинката.

Старецът държеше необикновено дълъг нож.

— Разбира се — отговори Елор. — А и той също има желание.

Мистър Слейтър откри, че бялата светлина беше окачена над каменен олтар. Той инстинктивно се опита да избяга, но ръката на Елор бе стегната около ръката му.

— Не можеш да ни напуснеш сега — каза Елор нежно. — Готови сме да започнем.

Множество ръце здраво хванаха мистър Слейтър и го задърпаха към олтара.