Олтарът

— Да — лицето на мургавия мъж помръкна. — Старият Алтерхотеп, кметът, заплаши да анулира разрешителното ни в Норт Амброуз, понеже не сме си изпълнявали задълженията по хартата. Но как, питам Ви аз. Дионисий Африкански през една улица срещу нас ни отмъква всеки подходящ, да не говорим за Папа Легба-Данбала, две врати по-надолу, който дори не подбира, подходящи, неподходящи, каквито му попаднат. Е, кажете какво да правим ние в такъв случай?

— Наистина не е много добре — съгласи се Слейтър.

— О, и това не е всичко — продължи странникът. — Върховният ни жрец заплашва да напусне, ако не предприемем нещо. А той е адепт от седма степен и единствено Брахма знае къде бихме могли да намерим друг.

— М-м-м — промърмори мистър Слейтър.

— Ето защо съм тук — каза странникът. — Ако прибягнат до някакво мошеничество, аз ще отида по-далеч. Всъщност аз съм новият управляващ, знаете ли?

— О? — каза мистър Слейтър с изненада. — Да не би да се реорганизирате?

— Впрочем — отговори странникът — има нещо такова…

В този момент един нисък пълничък мъж се спусна към тях и сграбчи мургавия за ръкава на светлосиньото пардесю.

— Елор — изрече задъхано той. — Сбъркал съм при изчислението на датата. Това е този понеделник. Днес, а не през другата седмица.

— По дяволите! — отсече мургавият мъж. — Трябва да ме извините — обърна се той към мистър Слейтър. — Неотложно е.

Той се отдалечи с бързи крачки заедно с ниското човече.

Тази сутрин мистър Слейтър закъсня с половин час за работа, но изобщо не се притесни от това. Той седеше на бюрото си, очевидно погълнат от мислите си. Цяла верига от култове бе възникнала в Норт Амброуз и си съперничеше за паството. Кметът, вместо да се отърве от тях, не правеше нищо. А може би дори вземаше и подкупи.

Мистър Слейтър зачука с молив по стъклената повърхност на бюрото си. Как бе възможно! Нищо не би могло да се скрие в Норт Амброуз, един толкова малък град. Мистър Слейтър познаваше повечето от жителите по малките им имена. Как би могло нещо подобно да остане незабелязано?

Той посегна ядосано към телефона.

Информацията не бе в състояние да му даде номерата на Дионисий Африкански, Папа Легба или Дамбала. Кметът на Норт Амброуз, както бе информиран, не бе Алтерхотеп, а мъж на име Милър. Мистър Слейтър му телефонира.

Разговорът не го задоволи. Кметът настояваше, че познава всеки бизнес в града, всяка църква, всяка ложа. И ако имаше някакви култове — каквито и да са те — той щеше да знае за тях също.

— Заблудили са Ви, добри ми човече — каза кметът Милър малко по-покровителствено, отколкото бе приятно на мистър Слейтър. — Няма изобщо хора с такива имена в този град, нито пък подобни организации. Ние никога не бихме ги разрешили.

Мистър Слейтър обмисли всичко това много внимателно по пътя към дома си. Когато слезе на перона на гарата, той видя Елор, пресичащ бързо Оук стрийт с къси бързи стъпки.

Той спря, когато мистър Слейтър го извика.

— Наистина не мога да остана с теб — каза той весело. — Церемонията всеки момент ще започне и трябва да съм там. И всичко заради тази глупава грешка на Лигиан.

Мистър Слейтър реши, че Лигиан е дребното пълничко човече, което бе спряло Елор сутринта.

— Толкова е небрежен! — продължи Елор. — Можеш ли да си представиш компетентен астролог да сгреши с една седмица съвпадението между Сатурн и Скорпион? Но както и да е. Ще проведем церемонията тази нощ, независимо че ще бъдем с по-малко хора.

— Може ли да дойда? — попита мистър Слейтър без колебание. — Мисля си, че ако не Ви достига персонал…

— Да — замисли се Елор. — Но това е безпрецедентно.

— Аз наистина бих искал — каза мистър Слейтър, виждайки в това шанс да разгадае мистерията до дъно.

— Не мисля наистина, че би било подходящо за Вас — продължи Елор, а финото му тъмно лице бе замислено. — Без предварителна подготовка и всичко…

— Аз ще правя всичко, както трябва — настоя мистър Слейтър. Той действително искаше да хване кмета на местопрестъплението, ако успееше. — Аз наистина искам да дойда. Вие доста ме заинтригувахте с това.

* * *

Те се спускаха по Оук стрийт към центъра на града. Когато доближиха първия магазин, Елор се обърна. Той поведе мистър Слейтър два блока нагоре, един надолу, после преповтори един блок. След това те се насочиха обратно към гарата.

Беше станало съвсем тъмно.

— Няма ли по-кратък път? — попита мистър Слейтър.

— О, не — каза Елор. — Този е най-прекият. Ако знаехте само как обикалях първия път…

Те продължиха така, връщайки се назад с един блок, кръжейки пресичаха улиците, по които вече бяха минали, напред-назад из града, този град, който мистър Слейтър познаваше така добре.

Но колкото по-тъмно ставаше и колкото повече доближаваха познатите улици откъм най-неочаквана посока, мистър Слейтър започна леко да се пообърква. Той знаеше къде се намират, разбира се, но постоянното въртене в кръг го зашемети.

— Колко странно? — помисли си той. — Човек може да се загуби в собствения си град, дори след като е живял там близо двадесет години.