Опасно наследство

— Естествено, ще е необходимо да ви придружава експерт, освен ако знаете значително повече за иконите, отколкото за банковото дело — добави Посконов. — Също така си позволих да запазя места за полета на „Суис еър“. Никога не бива да летите с „Аерофлот“, освен ако е неизбежно. Откакто е основан, е успял да постави само един рекорд в областта на авиацията — а именно, най-много загинали пасажери за миля полет. А един банкер никога няма да се откаже от явните преимущества. Уредил съм ви среща с господин Бишов утре сутринта в десет, освен ако нещо спешно ви задържи в Москва, другарю.

Романов се усмихна.

— Забелязах от списъка ви, че никога не сте работили в Швейцария — каза възрастният мъж самодоволно. — Препоръчвам ви да отседнете в хотел „Сен Готар“, докато сте в Цюрих. Жак Понтен ще се погрижи отлично за вас. Швейцарците никога не са държали на народността, а само на валутата. И така, това е моят принос до днес. Ще се обадя веднага щом двамата странстващи директори се върнат в Швейцария следващия понеделник.

— Благодаря ви — каза Романов. — Ще ми позволите ли да добавя колко високо оценявам усърдието ви?

— За мен е удоволствие, другарю. Нека да кажем, че дължа една услуга на дядо ви, а някой ден навярно ще откриете, че вие също ми дължите услуга.

Романов се опита да проумее какво означават думите на възрастния мъж. Но не можа да открие нищо по лицето на Посконов и си тръгна, без да каже нито дума повече. Все пак, докато слизаше по широката мраморна стълба, Романов отново и отново премисляше на какво се дължи тази сантименталност у Посконов. Знаеше, че директорът няма да информира без причина един офицер от КГБ за старите си познанства.

Когато се върна на площад „Дзержински“, секретарят го информира, че помощникът на господин Бишов се е обаждал от Цюрих и е потвърдил срещата с директора в десет на другата сутрин. Романов го помоли да се обади на управителя в хотел „Сен Готар“ и да резервира две стаи.

— О, и потвърдете полета ми със „Суис еър“ — добави той и се качи два етажа по-горе, за да осведоми председателя на КГБ за срещата си с шефа на Госбанк.

— Благодаря на Бога — каза първо Заборски. — Вярно, че остават само девет дни, но поне ще има какво да кажа на генералния секретар, като се обади нощес.

Романов се усмихна.

— Успех, другарю. Нашето посолство ще откликне на всички ваши нужди. Да се надяваме горещо, че ще можете да върнете шедьовъра в Зимния дворец.

— Ако е в банката, до утре вечерта ще бъде в ръцете ви — каза Романов и излезе усмихнат от кабинета.

Петрова го очакваше.

— Викали сте ме, другарю.

— Да, отиваме в Цюрих. — Романов погледна часовника си. — След три часа. Полетът и стаите са вече резервирани.

— На името на господин и госпожа Шмит, без съмнение — каза любовницата му.

Шеста глава

Адам излезе от събеседването почти сигурен в успеха си. Накрая председателят го беше попитал дали ще е на разположение след седмица за пълен медицински преглед. Адам беше отговорил, че не вижда какво може да му попречи. Надяваше се, че възможността да служи в Министерството на външните работи ще се сбъдне.

В чакалнята Уейнрайт му върна листа.

— Много благодаря — каза Адам и без да го погледне го сложи във вътрешния си джоб, за да изглежда безразличен към съдържанието му.

— Как беше, приятелю? — нетърпеливо попита новият му познат.

— Без затруднения за човек, който има в снаряжението си немски, френски, испански и италиански — увери го Адам. — Все пак, успех!

— Господин Уейнрайт — каза секретарката, — комисията ви очаква.

Адам взе асансьора до партера и реши да се прибере пеша. Спря само на ъгъла на Уилтън Плейс да си купи пакет ябълки от едно момче, което непрекъснато се оглеждаше за полиция. После продължи напред и започна да прехвърля в ума си въпросите на комисията и своите отговори — докато реши, че е безсмислено, въпреки че все още беше уверен в доброто си представяне. Внезапно спря така неочаквано, че пешеходецът зад него едва не го блъсна. Вниманието му беше привлечено от табелата: „Немски център за хранителни стоки“.

На касата до входа седеше привлекателно момиче с приятна усмивка и засмени очи. Адам влезе в магазина и отиде направо при нея.

— Но вие не сте купили нищо! — каза тя с лек акцент.

— Тъкмо се каня — увери я Адам, — но се чудя дали говорите немски.

— Всички момичета от Майнц говорят немски — отвърна с усмивка тя.

— Да, предполагам, че е така — каза Адам и я разгледа още по-внимателно. „Сигурно е към двадесетгодишна“ — реши той. Беше привлечен от дружелюбната й усмивка и обноските й. Блестящата й тъмна коса беше вдигната на опашка и вързана с голяма червена панделка.

Всеки мъж би се загледал в белия й пуловер и спретнатата плисирана пола. Стройните й крака бяха подвити под стола.

— Ще бъдете ли така любезна да ми преведете един кратък откъс?

— Ще опитам — каза тя все така усмихната.

Адам извади плика, в който беше последната част от писмото, и й го подаде.

— Стилът е малко старомоден — каза тя сериозно. — Може да се позабавя.