Опасно наследство

— Щом е такава работата, аз може да се навъртам тук, в случай че се отметне и се наложи някой да ти помогне в яденето на всичко това.

— Благодаря за гласуваното доверие, но мисля, че днес ти ще трябва да изчезнеш или да се престориш на умрял. Между другото, какво става с Каролин? — каза Адам.

— Каролин беше „момичето от вчера“, ако цитираме почитаемия Харолд Уилсън. Как попадна на твоята gnadiges Fraunlein3?

— Работи в един хранителен магазин на Найтсбридж.

— О, вече сме изпаднали до продавачки!

— Нямам представа каква е и дори как се казва — отвърна Адам, — но се надявам да разбера тази вечер. Както казах, твой ред е да изчезнеш.

— Naturlich!4 Както виждаш, можеш да разчиташ на мен, ако трябва да превеждам.

— Само сложи виното в хладилника и подреди масата.

— Няма ли по-сериозна работа за човек с моите способности? — подсмихна се Лорънс.

Когато удари осем часът, масата беше сервирана и всичко се вареше. В осем и тридесет и двамата спряха да се преструват и Адам поднесе две чинии с кренвирши, салам и салата — марули и варени картофи със сок от кисело зеле. После закачи престилката си зад кухненската врата и седна срещу Лорънс, който наливаше виното.

— O, mein liebes Madchen5, изглеждаш очарователно в сакото си от туид от „Харис“ — каза Лорънс и вдигна чаша.

Адам тъкмо щеше да му го върне с лъжицата за салата, когато на входната врата се почука силно.

Двамата се спогледаха и Адам скочи да отвори. Пред него стоеше мъж, висок почти два метра и с рамене на професионален бияч. До него момичето, което Адам бе поканил за вечеря, изглеждаше съвсем дребничко.

— Това е брат ми Йохен — обясни тя.

Адам бе поразен от красотата й. Беше облечена в тъмносиня блуза и синя плисирана пола. Дългата й тъмна коса сега бе пусната свободно, изглеждаше току-що измита и блестеше дори на четиридесетватовата крушка в коридора.

— Заповядайте — малко стреснато каза Адам.

— Йохен само ме доведе.

— Разбирам — каза Адам. — Влезте да пийнем, Йохен.

— Не, благодаря. Аз също имам среща, но ще взема Хайди към единадесет часа, ако ви устройва.

— За мен е идеално — каза Адам.

Поне научи името й. Великанът се наведе и целуна сестра си по двете бузи. После се ръкува с Адам и ги остави на прага.

— Съжалявам, че закъснях — усмихна се Хайди. — Брат ми се върна от работа чак след седем.

— Няма нищо — каза Адам и я въведе в апартамента. — Ако беше дошла по-рано, нямаше да съм готов. Запознай се със съквартиранта ми Лорънс Пембъртън.

— В Англия мъжете също ли се нуждаят от компаньонка? — каза Хайди.

— Не, не — засмя се Лорънс. — Тъкмо излизах. И аз като брат ти имам среща. Както виждаш, масата е сервирана за двама. Ще се върна към единадесет, Адам, само за да се уверя, че си в безопасност.

Той се усмихна на Хайди, облече си сакото и затвори вратата, преди да се опитат да го задържат.

— Надявам се, че не го изпъдих — каза Хайди.

— Не, не — каза Адам и зае мястото на Лорънс до масата, — той вече закъснява за срещата с приятелката си. Чаровно момиче, казва се Каролин и е социален работник.

Той бързо допълни чашата й с вино, сякаш още не беше налято.

— Значи ще ям собствените си кренвирши — каза тя и се засмя.

Смяха се много през цялата вечер и Адам научи за живота й в Германия, за семейството й и за работата й в Лондон през ваканцията. Хайди беше студентка в Майнц.

— Родителите ни ми разрешиха да дойда в Англия само защото брат ми вече е в Лондон — това помага на езиковата ми подготовка. А сега, Адам, бих желала да разбера с какво се занимаваш, когато не „хващаш“ момичета от магазина за хранителни стоки.

— Бях девет години в армията, а сега се надявам да постъпя във Външно министерство.

— С каква правоспособност, ако това е точният израз? — попита Хайди.

— Изразът е точен, но не съм сигурен, че знам точния отговор — каза Адам.

— Когато някой каже така за Външните служби, обикновено се разбира, че е шпионин.

— Наистина не знам какво се разбира, ще ми кажат чак следващата седмица. Във всеки случай не вярвам от мен да излезе много добър шпионин. А ти какво ще правиш, когато се върнеш в Германия?

— Ще приключа последната си година в университета и после се надявам да си намеря работа като телевизионен журналист.

— А Йохен? — попита Адам.

— Като се върне вкъщи, ще работи с баща ми като юрист.

— Докога ще сте в Лондон? — неочаквано за себе си попита той.

— Още два месеца — каза тя. — Ако понеса работата.

— Защо продължаваш да работиш, щом е толкова неприятно?

— Няма по-добър начин да провериш английския си, отколкото с нетърпеливи купувачи, които говорят с различни акценти.

— Надявам се да останеш целите два месеца — каза Адам.

— Аз също — отговори с усмивка тя.

Когато Йохен дойде — точно в единадесет — Адам и Хайди миеха съдовете.

— Благодаря за интересната вечер — каза тя, докато изтриваше ръцете си.

— Неточна дума — смъмри я Йохен. — Мисля, че не „интересна“. Може би прекрасна, възхитителна, приятна, но не интересна.

— Беше всичко това — каза Адам, — но също беше и интересна.

Тя се усмихна.

— Мога ли да дойда да купя още кренвирши утре?