Опасно наследство

— Не мисля, че ще е необходимо да се обаждаме на господин Холбрук — каза господин Роже, — но има още един малък проблем, господин Скот.

— Какъв? — попита нервно Адам.

— Сумата, която господин Розенбаум остави за покриване на разходите по съхранението, е превишена. Според правилата на банката сметката трябва да се уреди, преди да се отвори касетата.

Пулсът на Адам се повиши — ами ако нямаше достатъчно пари, за да покрие евентуалната сума?

— Дългът по сметката е само сто и двадесет франка — продължи господин Роже, — което е таксата за съхранение през последните две години, откакто депозитът на господин Розенбаум се изчерпа.

Адам въздъхна с облекчение, извади портфейла си, подписа пътнически чек и го подаде.

— И накрая — каза господин Роже и му подаде някакъв лист — трябва да подпишете формуляр за освобождаване на банката от отговорност.

Формулярът се състоеше от безброй ситно напечатани на френски език параграфи. Адам само го погледна и го прехвърли на Хайди, която внимателно зачете всеки отделен параграф. През това време господин Роже обясни на Адам, че ставало дума за стандартен документ, който освобождава банката от каквато и да е било отговорност, отнасяща се до съдържанието на касетата или до законността на иска, който Адам бе предявил.

Хайди вдигна поглед и кимна в знак на съгласие. Адам сложи подписа си със заврънкулки на определеното с точици място.

— Отлично — каза банкерът. — Сега остава да донесем само вашата кутия.

— Предполагам, че може да е празна — каза Адам, след като отново ги оставиха сами.

— А може да е претъпкана със златни испански монети, песимисте — каза Хайди.

Двамата мъже се върнаха след няколко минути. Господин Неф носеше плоска метална кутия.

Адам се разочарова от скромния й размер, но не показа чувствата си. Господин Роже отвори горната ключалка с банков ключ и после подаде на Адам малък избелял плик с восъчен печат, върху който личаха подписи.

— Всичко в кутията ви принадлежи, господин Скот. Когато свършите, бъдете така любезен да ни се обадите. Дотогава ние ще останем навън в коридора.

Двамата швейцарци напуснаха стаята.

— По-бързо де — каза Хайди. — Не мога да чакам.

Адам отвори плика и от него изпадна ключ. Ключалката заяде, после щракна и Адам вдигна капака. Вътре имаше малък плосък пакет, загърнат в муселин и овързан здраво с канап. Възлите не се поддаваха, така че нетърпеливият Адам скъса канапа и бавно махна муселина.

Двамата се втренчиха в шедьовъра с невярващи очи. Красотата на златистото, червеното и синьото спря дъха им. Не бяха очаквали иконата да е толкова поразителна. Свети Георги се извисяваше над змея с огромен меч и тъкмо го бе забил в сърцето на звяра. Тъмночервеният огън, бълван от устата на змея, беше в поразителен контраст със златното наметало, което обгръщаше светеца.

— Великолепна е — каза Хайди, възвърнала способността си да говори.

Адам продължаваше да държи иконата.

— Кажи нещо — подкани го Хайди.

— Бих желал баща ми да я бе видял — може би това би променило целия му живот.

— Не забравяй, че неговото желание е било тя да промени твоя — каза Хайди.

Адам обърна иконата и видя отзад малка сребърна корона, поставена в дървото. Втренчи се в нея, като се опитваше да си припомни какво означаваше това според думите на господин Седжуик от „Сотби“.

— Бих желал баща ми да е отворил писмото — каза Адам, като обърна иконата и още веднъж се възхити от триумфа на Свети Георги. — Защото по право тя е негова.

Хайди провери дали в кутията не е останало нещо. После пусна капака, Адам заключи, обви муселина около шедьовъра, завърза го здраво и пусна малката икона във вътрешния джоб на шлифера си.

Хайди се усмихна.

— Знаех, че ще можеш да докажеш необходимостта от шлифера си, дори да не вали.

Адам отиде до вратата и я отвори. Двамата банкери незабавно влязоха при тях.

— Надявам се, че намерихте обещаното — каза господин Роже.

— Да, но кутията няма да ми е нужна вече — каза Адам и върна ключа.

— Както желаете — каза господин Роже и се поклони, — а ето рестото от пътническия ви чек, сър. — Той подаде на Адам няколко швейцарски банкноти. — Извинете ме, но ще трябва да се сбогувам с вас. Господин Неф ще ви изпрати.

Той се ръкува с Адам, поклони се леко на Хайди и добави с лека усмивка:

— Надявам се, че не ни намирате твърде темерутести.

Двамата се засмяха.

— Надявам се, че ще прекарате добре в нашия град — каза господин Неф, докато асансьорът плавно слизаше надолу.

— Престоят ни ще е кратък — каза Адам. — Трябва да сме на летището след по-малко от час.

Асансьорът спря и господин Неф придружи Адам и Хайди през фоайето. Отвориха им вратата, но двамата се отдръпнаха, за да позволят на някакъв старец да премине бавно покрай тях. Въпреки че повечето хора биха се вгледали в носа му, Адам бе впечатлен от пронизващия му поглед.

— Той е в Чикаго в момента, сър, но ще видя дали синът му може да ви приеме. За кого да му съобщя?

— Емануел Розенбаум.

Жената вдигна телефона и проведе разговор на френски. После затвори и попита:

— Бихте ли се качили до четвъртия етаж, господин Розенбаум?