Опасно наследство

Още веднъж трябваше да вземе страховития асансьор и още веднъж едва успя да излезе, преди огромните му челюсти да го сграбчат. Друга жена на средна възраст го придружи до чакалнята. Той любезно отказа предложеното кафе, като потупа с дясната ръка по сърцето си.

— Господин Роже ще дойде всеки момент — увери го тя.

Не му се наложи да чака дълго. Господин Роже се появи усмихнат.

— Много се радвам, че мога да се запозная с вас лично, господин Розенбаум, но се боя, че току-що изпуснахте господин Скот.

— Господин Скот? — изрече изненадано старецът.

— Да, той замина само преди няколко минути, но ние спазихме указанията от писмото ви.

— Моето писмо? — каза господин Розенбаум.

— Да — каза банкерът, отвори за втори път папката, небутвана повече от двадесет години и подаде писмото на стареца.

Емануел Розенбаум извади очила от вътрешния си джоб, отвори ги бавно и зачете познатия почерк. Буквите бяха изписани отривисто, с плътно черно мастило.

Форстхаус Харот

Амсберг 14

Фосвинел

Захсен

Германия

12 септември 1946 г.

Уважаеми господин Роже,

Оставил съм на съхранение при вас малка икона на „Свети Георги и змея“ в 718. Прехвърлям притежанието си върху тази икона на офицера от Британската армия полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен и на Кръст за храброст. Ако полковник Скот дойде и поиска иконата, нека незабавно получи моя ключ.

Предварително благодаря за съдействието.

Съжалявам, че никога не сме се срещали лично.

Искрено ваш

Емануел Розенбаум

— И казвате, че полковник Скот е дошъл да вземе съдържанието на касетата точно днес?

— Не, не, мосю Розенбаум. Полковникът е починал наскоро и е завещал съдържащото се в касетата на сина си, Адам Скот. Мосю Неф и аз проверихме всички документи, включително смъртния акт и завещанието, и у нас не остана съмнение, че са автентични и всичко е както трябва. Той притежаваше и вашата квитанция. — Младият банкер се поколеба. — Надявам се, че сме постъпили правилно, мосю Розенбаум?

— Разбира се — каза старецът. — Дойдох само да проверя дали желанието ми е изпълнено.

Господин Роже се усмихна с облекчение.

— Би трябвало да отбележа, че сметката ви има малък дефицит.

— Какво ви дължа? — попита старецът и започна да бърка в горния си джоб.

— Нищо — каза мосю Роже. — Абсолютно нищо. Мосю Скот се разплати с нас.

— Значи имам дълг към господин Скот. Можете ли да ми кажете сумата?

— Сто и двадесет франка — каза мосю Роже.

— Трябва веднага да ги върна — възкликна старецът. — Случайно да имате адрес, на който да се свържа с него?

— Съжалявам, не мога да ви помогна по този въпрос.

Неф докосна лакътя на мосю Роже и после му пошепна нещо на ухото.

— А, да — каза Роже. — Господин Скот веднага се връща в Англия и трябвало да се регистрира на летището в Женева до пет часа.

Старецът се надигна.

— Много ми помогнахте, господа, няма да ви отнемам повече време.

— Полетът е БЕ 171, а местата ви са 14А и Б — каза мъжът зад гишето. — Самолетът излита навреме, така че след около двадесет минути трябва да сте при изход номер девет.

— Благодаря — каза Адам.

— Имате ли багаж за регистриране?

— Не — каза Адам. — Прекарахме само един ден в Женева.

— Приятно пътуване, сър — каза мъжът и им подаде бордните карти.

Адам и Хайди се отправиха към ескалатора, който щеше да ги отведе до фоайето за заминаващи пътници.

— Останали са ми седемстотин и седемдесет швейцарски франка — каза Адам, като прехвърляше някакви банкноти — и докато сме тук, трябва да купя на майка си кутия хубави ликьорени бонбони. Като момче винаги й подарявах за Коледа малка кутия. Заклех се, когато порасна и дойда някога в Швейцария, да й купя най-хубавите бонбони, които съществуват.

Хайди посочи един щанд, където бяха изложени ред върху ред богато украсени кутии. Адам отиде и избра голяма кутия бонбони „Линдт“ в златна опаковка. Продавачката ги уви като за подарък и ги сложи в торбичка.

— Защо се мръщиш? — попита Адам, като взе рестото си.

— Тя ми напомни, че утре сутринта трябва да съм зад касата — каза Хайди.

— Е, имаме поне „Кок д’ор“ като перспектива тази вечер — каза Адам и погледна часовника си. — Сега нямаме друга работа, освен да вземем малко вино от безмитния.

— Искам да намеря брой на „Дер Шпигел“, преди да минем през митницата.

— Чудесно — каза Адам. — Да видим на павилиона там в ъгъла.

„Повикване за господин Адам Скот. Моля, Адам Скот да се върне на гише БЕА на първия етаж“ — гърмеше уредбата.

Адам и Хайди се спогледаха.