— Искам да ми позволиш само няколко минути отдих — увери я той.
— Както искаш — каза тя и се опита да вдигне Адам от стола и да го премести на леглото.
Той залитна и падна по очи върху него, успя да се задържи, но не и да качи краката си на матрака. Тя го разсъблече сръчно като медицинска сестра и вдигна краката му. Адам не направи усилие нито да й попречи, нито да й помогне. Тя се поколеба за миг, когато видя раната на рамото му. Какъв ли инцидент бе причинил такава дълбока рана? Претърколи го в другия край и измъкна горния чаршаф и одеялото. После заобиколи от другата страна на леглото и отново го претърколи. Накрая го остави легнал по гръб и го покри с чаршафа и одеялата.
— Все още мога да ти направя френска любов, ако искаш — каза тя.
Адам вече спеше.
Двадесет и първа глава
Когато Адам най-после се събуди, слънцето грееше през малкия прозорец на спалнята. Той премигна, мъчеше се да се ориентира в обстановката и да си спомни какво бе станало предишната нощ. После всичко си дойде на мястото и дори само при спомена пак му призля. Той седна на ръба на леглото, опита да се изправи, но отново почувства замайване и слабост, и пак падна. Поне беше успял да избяга. Огледа стаята. От момичето нямаше следа. Изведнъж си спомни за портфейла.
Постоя с изправен гръб — събираше сили да стане и да се опита да върви. Въпреки че все още не вървеше стабилно, се чувстваше по-добре, отколкото бе очаквал. „Само възстановяването има значение, а не скоростта“ — помисли той с ирония. Стигна до камината, падна на колене и започна да търси из цепениците, но портфейлът на полковника не беше вече там. Той отиде възможно най-бързо до сакото, което висеше на облегалката на стола. Бръкна във вътрешния джоб: писалка, гребен с наполовина счупени зъби, паспорт, шофьорска книжка, някои други документи — но не и портфейл. Провери във вътрешните джобове: връзка ключове, ножче, няколко монети, английски и френски, и това беше всичко. Той изруга и се строполи на пода. Лежа неподвижно известно време и се размърда, чак когато чу да се превърта ключът във входната врата. Момичето влезе спокойно с пазарска чанта в ръце. Беше облечена с красива пола на цветя и бяла блуза, която би била подходящ тоалет и за сутрешната неделна служба. Чантата беше натъпкана с храна.
— Вече сме будни, cheri? Est-se-que tu prends li petit dejeuner?
43Адам я погледна изненадан.
Тя също се вгледа в него.
— Дори и момичетата като мен трябва да закусват, n’est-ce pas
44? Понякога това ми е единственото ядене за цял ден.— Къде е портфейлът ми? — попита студено Адам.
— На масата — посочи го момичето.
Адам се обърна и видя, че го е оставила на възможно най-видното място.
— Не беше нужно да го криеш — укори го тя. — Може да съм курва, но не съм крадла. — И влезе в кухнята като остави вратата отворена.
Адам се засрами.
— Кафе и кроасани? — извика тя.
— Фантастично — каза Адам, после добави: — Съжалявам. Държах се глупаво.
— Забрави за това — каза тя. — Са n’est rien.
45— Още не знам как се казваш — каза Адам.
— Работното ми име е Бриджит, но тъй като ти не използва услугите ми нито снощи, нито тази сутрин, можеш да се обръщаш с истинското ми име — Жана.
— Мога ли да се изкъпя, Жана?
— Вратата в ъгъла, но не се бави, освен ако не искаш да ядеш студени кроасани.
Адам отиде в банята и видя, че Жана е набавила всичко необходимо за един мъж: самобръсначка, крем за бръснене, сапун, кърпа за бръснене, чисти хавлиени кърпи — и дори една голяма кутия „Дюрекс“.
Адам взе топла вана и се избръсна — отдавна забравени удоволствия. Почти възвърна предишното си състояние, но все пак се чувстваше някак си крехък. Превърза през кръста си една розова хавлия и отиде в кухнята при Жана. Масата вече беше сложена и тя тъкмо вадеше от фурната една топла кифла.
— Хубаво тяло — каза тя, като се обърна и го разгледа внимателно. — Рядко виждам такова.
Сложи чинията пред него.
— И ти не си лоша — каза ухилено Адам и седна срещу нея.
— Щастлива съм, че си го забелязал — каза Жана. — Започвах вече да се съмнявам.
Адам намаза обилно кифлата с мармалад и лакомо започна да яде.
— Кога си ял за последен път? — попита Жана, докато той поглъщаше и последната троха от чинията си.
— Вчера на обяд. Но междувременно изпразних стомаха си.
— Повръщал си, а? Не трябва да пиеш толкова.
— Не, не, би трябвало да се каже: „Изпразниха ми го“. Кажи ми, Жана — Адам я погледна, — днес ще работиш ли?
Тя погледна часовника си.
— В два следобед ще дойде един редовен клиент, а до пет трябва да съм на улицата. Така че трябва да стане тази сутрин — заяви тя делово.
— Не, не, нямах предвид това.
— Много бързо можеш да създадеш на едно момиче — как го казвахте на английски? — комплекс — каза Жана. — Не си от ония сбърканите, нали?
— Нищо подобно — каза Адам през смях. — Но бих желал да ти платя още двеста франка за услугите ти.
— Законно ли е?
— Абсолютно.
— Е, тогава може. За колко време ще ти трябвам?
— Час, най-много два.
— Таксата е по-висока, отколкото вземам за сегашната си работа. Какво се иска от мен?