Опасно наследство

— Искам за този един час всеки мъж в Париж да те пожелае. Само че този път ще бъдеш недостъпна — каквато и да е цената.

— Скот се обади отново само преди няколко минути — заяви Лорънс пред събралия се отдел.

— И какво ти каза? — попита нетърпеливо сър Морис.

— Само че връщал стрелките на часовника.

— Какво мислиш, че е искал да ти съобщи — попита Снел. — Предполагам, че е имал предвид Женева — каза Лорънс.

— Защо Женева? — попита Матюс.

— Не съм сигурен — каза Лорънс, — но той каза, че имало нещо общо с немското момиче или с банката — не съм сигурен точно кое от двете.

За известно време никой не се обади.

— Засече ли обаждането? — попита Буш.

— Само района — каза Лорънс. — Нюшател на немско-швейцарската граница.

— Добре. В такъв случай да се залавяме пак за работа — каза сър Морис. — Информирахте ли Интерпол?

— Да, сър, лично уведомих немската, френската и швейцарската полиция — добави Лорънс и това всъщност беше единственото вярно нещо, което беше казал от началото на срещата.

Жана се приготвя четиридесет минути, но когато Адам видя какво е постигнала, чак подсвирна от възхищение.

— Никой няма да обърне внимание на мен, дори да изпразня пред очите им касата с парите — каза той.

— Това е целта ти, нали? — ухили се Жана.

— А сега, знаеш ли какво точно трябва да правиш?

— Знам много добре. — Жана се огледа във високото огледало. — Нали вече четири пъти го репетирахме, сякаш че е военно учение.

— Добре — каза Адам. — Изглеждаш готова за среща с врага. Тогава нека започнем това, което в армията се нарича „настъпление“.

Жана извади от едно чекмедже пликче, върху което напреки беше напечатано „Селин“, и го даде на Адам. Той го сгъна на четири, мушна го в джоба на сакото си и излезе в коридора. Тя заключи вратата на апартамента и заедно тръгнаха надолу по стълбите.

Адам махна на едно такси и Жана каза на шофьора да кара към Тюйлери. Пристигнаха, Адам плати и слязоха заедно.

— Bonne chance — каза Адам и остана на ъгъла, като пусна Жана да върви двадесетина метра напред. Въпреки че още не се чувстваше много стабилен, все пак успяваше да я следва. Слънцето печеше направо в лицето му.

Жана вървеше между богато украсените цветни лехи и всеки мъж, покрай когото минаваше, спираше и се обръщаше да огледа розовата й кожена пола и плътно прилепналия бял пуловер. Някои дори спираха и я наблюдаваха, докато се скрие от погледа им.

Адам нямаше как да не чува подвикванията им. Те се движеха от „Je payerais n’importe quoi“46, което тя отминаваше неохотно, до обикновеното „Putain“47, на което Адам я беше предупредил да не обръща внимание. Трябваше да си изиграе ролята и за двеста франка се налагаше да изтърпи обидата.

Жана стигна отсрещната страна на градините, но не се обърна назад, беше предупредена да не го прави при никакви обстоятелства. Адам й беше казал да върви все напред. Той все още беше на двадесет метра зад нея, когато тя стигна, изчака, докато стана зелено, и пресече широката улица, като гледаше да се смеси с навалицата.

В края на улицата зави рязко надясно и за първи път се изправи с лице срещу Лувъра. Сутринта й беше неудобно да му признае, че никога не е влизала в тази сграда.

Жана изкачи стълбите до входа. Когато беше вече пред летящите врати, Адам наближаваше долното стъпало. Тя продължи нагоре по мраморното стълбище, а Адам вървеше дискретно след нея.

Жана изкачи стълбите, мина покрай статуята на Победата от Самотраки, продължи и влезе в първата зала, която беше пълна с хора. Броеше наум всяка галерия, през която минаваше, забеляза, че до всяка врата има дежурен служител. Група ученици изучаваха „Тайната вечеря“ на Джовани, но Жана не обърна внимание на шедьовъра и продължи. Мина покрай шестима пазачи и стигна търсената зала. Адам й я беше описал много подробно. Тя нарочно се отправи към средата на залата и спря. Някои от мъжете загубиха интерес към иконите. Доволна от впечатлението, което правеше, тя се отправи нетърпеливо към пазача, който изпъна сакото си и й се усмихна.

— Dans quelle direction se trouve la peinture du seizieme siecle?48 — попита невинно Жана.

Пазачът се обърна и посочи към съседната зала. В този момент Жана го удари през лицето и изкрещя с всичка сила:

— Quelle horreur! Pour que sst-ce que vous me prenez?49

Само един човек в залата с иконите не се обърна да наблюдава спектакъла.

— Je vais parle a la Direction50 — изпищя тя и се втурна към главния изход.

Цялото представление не продължи повече от тридесет секунди. Слисаният пазач остана вцепенен на мястото си, впил невярващ поглед в побягналата нападателка.

Жана прекоси следващите три зали по-бързо и от Х. Дж. Уелс. Зави наляво, както беше инструктирана, озова се в залата с картини от шестнадесети век, после още веднъж наляво и пак излезе в дългия коридор. След няколко минути настигна Адам в горния край на мраморната стълба, която водеше към главния изход.

Докато слизаха заедно надолу, Адам й подаде пликчето и понечи пак да се отдалечи, но изведнъж двамата пазачи на долното стъпало извадиха оръжията си и им дадоха знак да спрат.

— Да избягам ли? — пошепна тя.