Опасно наследство

— Разбира се, че не — каза твърдо Адам. — Просто не казвай нищо.

— Madame, excusez-moi, mais je dois fouiller votre sac.51

— Allex-y pour tout ce que vous у trouvez!52 — каза Жана.

— Разбира се, че можете да проверите чантата й — каза Адам като отиде при Жана, преди тя да каже нещо повече. — Вътре има една икона, доста хубава, мисля. Купих я сутринта от един магазин близо до Шанз’Елизе.

— Vous me permettez, monsieur?53 — попита с подозрение главният пазач.

— Защо не? — каза Адам.

Той извади Царската икона от чантата и я подаде на пазача, който доста се изненада от неочаквания обрат на нещата. Още двама пазачи се втурнаха и застанаха от двете страни на Адам.

Главният пазач попита на развален английски дали Адам има нещо против един от техните експерти да види иконата.

— С удоволствие — каза Адам. — Ще бъде чудесно да чуя и неговото мнение.

Главният пазач започна да се чувства неуверен.

— Je dois vous demander de me suivre54 — предложи той с променен тон.

После бързо ги въведе в една малка стая отстрани на галерията и сложи Царската икона в средата на масата, която заемаше по-голяма част от стаята. Адам все още не правеше опити да говори с Жана, въпреки че забеляза как безпокойството й нараства. Той се усмихна бързо, докато седнаха да чакат.

Вратата най-накрая се отвори и вътре влезе възрастен мъж с интелигентно лице, следван от старши пазача.

— Bonjour, monsieur55 — започна мъжът, загледан в Адам. Беше първият мъж, който не прояви открито интереса си към Жана. — Разбирам, че сте англичанин — каза той и взе иконата, без да поглежда повече към двамата.

— Да, да.

Един от пазачите хвана палката си.

— Интересно — повтори той. — Бих казал направо — той се поколеба — края на деветнадесети век, хиляда осемстотин и седемдесета, а може би осемдесета. Впечатляващо. Не сме имали такава в Лувъра — добави той. — Разбирате, че е само едно незначително копие — каза той, като върна иконата на Адам. — Оригиналната Царска икона „Свети Георги и змея“ е в Зимния дворец в Ленинград. Виждал съм я — добави той самодоволно.

— Разбира се, че сте я виждали — каза тихо Адам, докато слагаше иконата обратно в пликчето.

Възрастният мъж се поклони ниско на Жана, отстъпи заднишком към вратата и каза:

— Доста забавно, но само преди няколко седмици още някой правеше запитвания за Царската икона.

Единствено Адам не се изненада от думите му.

— Аз само… — започна главният пазач.

— Изпълнявахте дълга си — довърши Адам. — Бих казал, че съвсем естествено взехте предпазни мерки — добави малко надуто той. — Мога само да се възхищавам на начина, по който извършихте всичко.

Жана се взираше и в двамата, без да разбира какво става.

— Много сте любезен, господине — каза пазачът успокоен. — Надявам се, че пак ще дойдете — добави той и се усмихна на Жана.

Пазачът ги придружи до изхода на Лувъра и когато те излизаха, застана мирно и отдаде чест.

Адам и Жана излязоха навън под парижкото слънце.

— Мога ли сега вече да знам за какво беше всичко това? — попита Жана.

— Беше magnifique56 — каза Адам, без да се опитва да й обясни каквото и да било.

— Знам, знам — каза Жана. — Но защо ти беше нужно да правя представление, достойно за „Оскар“, щом иконата е твоя?

— Вярно — съгласи се Адам. — Но я бях оставил при тях на съхранение за през нощта. И ако не беше блестящото ти изпълнение, щеше да ми отнеме доста време, докато убедя властите, че иконата ми принадлежи.

Разбра по израза на лицето й, че не й е ясно за какво й говори.

— Знаеш ли, че бях за първи път в Лувъра? — каза Жана и се облегна на Адам.

— Безценна си — засмя се той.

— Не, имам цена — каза тя и го погледна. — Договорихме се за двеста франка, независимо дали иконата е твоя, или не.

— Правилно — каза Адам, извади портфейла на полковника, измъкна двеста франка и добави още сто. — Честно спечелени.

Тя прибра парите с благодарност и каза:

— Мисля, че ще си дам почивка тази вечер.

Адам я хвана с две ръце и я целуна по двете бузи, сякаш че беше френски генерал.

Тя го целуна по устните и се усмихна.

— Когато, пак дойдеш в Париж, cheri, обади ми се. Дължа ти нещо.

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото Антарктик е дал на Пембъртън прекалено много сведения.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше ми казал, че Пембъртън е заявил, че Антарктик няма да позвъни вече, ако има още един провал. Той наистина не се е обадил, а Пембъртън си е измислил фактите. Накъде ви каза, че се е отправил?

— Обратно към Женева. Нещо свързано с немското момиче и банката.

— Момичето е мъртво и банката е затворена за уикенда. Сигурно е на път за Англия.

— Бих желал да наема кола, която ще оставя някъде по крайбрежието. Не съм решил още на кое пристанище — каза той на момичето зад щанда.

— Bien sur, monsieur — каза момичето. — Бихте ли били така любезен да попълните формуляра, а също така ни трябва и шофьорската ви книжка.

Адам извади всички документи от вътрешния си джоб и подаде шофьорската книжка на полковника, попълни бавно формуляра, като имитира подписа на полковника от картата му за клуба „Плейбой“ и подаде цялата сума в брой, с надеждата всичко да приключи по-бързо.