Читаем Оратория за козел и ангорска котка полностью

Иван Развигоров се изми, смени лапите с меча мас и живовляк, които жена му беше приготвила — процедура, която извършваше всеки ден от десет години насам без грам ропот или каквото и да било демонстративно недоволство, и седна на масата.

Пълнени чушки беше любимата му манджа, а никой по-добре от собствената му жена, този верен войник Мария, не можеше да я сготви.

— Дъщеря ти обади ли се? — с пълна уста и искрена лакомия попита той.

— Довечера ги поканих на вечеря.

— На чушки?

— Не, глупчо, знаеш, че Вили не обича варено. На гювеч.

— В колко часа?

— В седем… Когато дойдат.

— Аз ще се прибера към девет, Маре. Отвори ми се извънредна работа.

Телефонът иззвъня. Мария, която не обядваше, но седеше срещу него на масата, стана и вдигна слушалката.

— Да. Обядва в момента. Толкова ли е спешно? За кого да предам?

Разви дъвчеше залъка си с лошо предчувствие. Не можеше да си спомни от колко години никой не го беше безпокоил в дома му между два и четири следобед.

— Кой е? — попита с пълна уста той.

Мария вдигна рамене и запушвайки мембраната с длан, каза:

— Приятел.

Старият боен кон преглътна, проми устата си с глътка бира и взе слушалката.

— Развигоров.

— Навремето казваше: Развигоров слуша. Нямаше никакво съмнение, говореше с бившия генерал Иван Милетиев.

— Прав си, това беше навремето, Козел. Човек лесно губи войнишките си навици. Най-малко теб очаквах да чуя. Казвай!

— И аз не се обаждам с удоволствие, Звяр, но понякога принудата прекършва и чест, и достойнство, и старите войнишки закони, ако искаш.

Развигоров стана от масата и се отпусна на канапето със слушалката в ръка.

— Стреляй в десятката, Козел! Какво искаш?

— Първо, честито производство, генерале. Ние, ченгетата, сме страшни курви. За една нашивка сме готови да служим и на дявола.

Развигоров се засмя.

— Има такова нещо, но това не е причината да ми се обадиш, нали?

— Не, Развира се! Слушай, Звяр, между нас може да има стари дрязги… откровено казано, не си спомням истинските поводи, но преди да тръгнеш срещу моите момчета, спомни си, че имаш жена, дъщеря, внуци…

Телефонът заглъхна. Развигоров мълча умислен и свъсен няколко минути, после набра номера на Компира.

— Обади се Козела. Знае всичко. При вас има негова къртица.

— Едва ли — беше отговорът. — По-скоро на Сирака. Все още го боготворят в службата.

— Както и да е — ще му задам въпроса ребром тази вечер. Ела на вечеря, Марето е сготвила гювеч.

— Ще дойда — каза Компира и изключи линията.

Генерал Петър Кирилов — Сирака беше всеобщ любимец в министерството, докато онзи празноглавец Семерджиев не го принуди да подаде преждевременно оставка. Свикнал беше на суровите нрави на сиропиталищата, видял беше какво значи силните да малтретират слабите, а овластените подчинените им, и в личния си, а после и в професионалния живот на суперченге.

Сирака беше горд мъж и не търпеше нито тиранията на висшестоящите, нито допускаше да бъдат малтретирани подчинените му. Налагаше волята си любезно, но твърдо, и принуждаваше шефовете да го уважават. А подчинените го боготворяха. Знаеха, че докато Сирака е във ведомството, с тях нищо кой знае колко лошо не може да се случи, камо ли да бъдат унизени безпричинно. Генерал Кирилов беше безспорен експерт в занаята си и това го правеше неуязвим, докато Семерджиев не реши да се подмазва на онази настъпена жаба Жельо Митов Желев. Тогава Сирака викна момчетата на „Шумака“, почерпи ги и тихо, без женски истерии излезе в пенсия. Развигоров — Звяра беше един от тези, които най-много съжаляваха за шефа си, но скоро, при втората „метла“, сподели неговата участ.

Разви спря ладата си на „Орлов мост“, избра красив букет за жената на Сирака. Беше седем и петнайсет, а срещата им беше в седем и половина.

Сирака го посрещна все така строен, красив като актьор от американското кино на петдесетте години, но с остър, подозрителен поглед, който Разви Звяра виждаше за първи път у него. Старият вълк си пазеше бърлогата и щеше да го прави с всички средства — позволени и не чак толкова.

Развигоров дойде в службите от военното контраразузнаване и вече с прякора Разви Звяра. Беше як като славонски дъб, бърз, съобразителен, умен и Сирака веднага го взе в екипа си. Тогава бяха провели един единствен разговор.

— Искаш ли да работиш в моя отдел? — беше попитал Сирака.

— Да — без да се замисля, беше отговорил Развигоров.

— Задоволява ли те заплатата?

— Прилична е.

— Имаш ли нужда от битово устройване?

— Не.

— Ще ми кажеш ли откъде идва този прякор — Звяра?

— Не.

И тогава това беше всичко.

Сега обстоятелствата бяха съвсем различни. Сирака беше пенсионер, а бившият му подчинен — действащ генерал от МВР и де факто негов наследник като шеф на отдел „Издирване“.

Беше топло, седяха на маса в беседката пред къщата. Пенсионираният генерал чакаше своя бивш колега, отпиваше от ракията, бодваше градински домати и се усмихваше приветливо.

— Заповядайте, генерал Развигоров — каза той. — Цяла вечност не сме се виждали.

— Така се случи, генерал Кирилов… Двама пенсионери… Всеки с грижите си…

Перейти на страницу:

Похожие книги

1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература
В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза