Оратория за козел и ангорска котка

Докато Проданов си взимаше стол от съседната маса, докато Компира му правеше място до себе си, Разви Звяра измъкна полицейския си „Колт“ от кобура и го опря в слепоочието на Козела. С лявата си ръка препипа скута му и намери зигзауера.

— С теб е свършено, Козел — започна той… и завърши: — Да еба мама му комедианска! Пистолетът е воден — детска играчка.

Козела стоеше с най-невинния си вид под заплахата на колта и се усмихваше на Проданов.

— Виж, Проди, ние със Звяра ще се разберем, но ти ми кажи как ще съобщиш на Поли, че синовете й са мъртви… А, Бога ми, те са мое семе и живи няма да се предадат. И още нещо, момчета. Толкова съм стрелян, кърпен не-докърпен, толкова ме боли всичко, че смъртта ще бъде само облекчение за мен. Имате честната дума на един осъден на обстрел. Спасете децата, и аз ще се предам доброволно.

— Ти си арестуван, Козел — остро и напълно сериозно каза Разви. — Дай си ръцете. Козела се усмихна тъжно.

— Къде? Отпред или отзад — В следващия миг изби колта на бившия си колега, удари главата му в масата и извади от колана си автомат „Узи“. — Не, Звяр, не съм арестуван — каза той, слагайки колта на масата. — Зигзауерът беше играчка, но това тук не е! Ни най-малко. Не буйствай, ако не искаш да ти пръсна главата.

Проданов се намеси.

— Развигоров, прибери си пистолета! Козел, ти също! Ние не сме в Дивия Запад.

Разви се подчини, но Козела не.

— Това желязо ще стои тук да охлажда страстите каза той. — Имам още малко време, генерале. Ще пием ли по една отвратителна ракия? Аз черпя за последно! — и повика келнера, без да чака съгласието им. — Четири ракии и четири лимонади! — а когато отново останаха сами, се обърна с искрена молба към Проданов: — Спаси синовете на жена си и дъщерята на Сирака, генерале. Дай ми честната си дума, че ще го направиш… Че ще го направите вие тримата… И аз след ракията ще ви предам автомата.

Настъпи дълго, тягостно мълчание. Козела ги гледаше от упор. Стори му се, че видя сълзи в очите на Компира, пълно инатчийско неразбиране, примесено с унижение — у Звяра и обърканост и безпомощност в мътните зеници на Проданов.

— Не мога, Иване! Трябва да се предадеш без всякакви условия… Ти ще получиш смъртна присъда, която няма да бъде изпълнена… Знаеш, има мораториум…

— А момчетата? — попита хладно Козела.

— Те ще заминат за Щатите… — унило каза Проданов. — Знаеш, че там ги чака присъда… Козела се изправи.

— И докато те гният в пандиза, вие с майка им ще пърдите под юргана, така ли? — после тихо продължи: — Мерси, боклуци такива.

С лявата ръка на узито. Той взе чашите им и ги изля върху гениталиите им. Пожали единствено Компира, макар че имитира разливане върху панталона.

— Моля, плаща! — остави две банкноти по десет хиляди лева, много повече от необходимото за сметката, и стана.

— Сега, колеги, тръгвате, без да се въртите като ебани. А някой е погледнал през рамото, гледката, която ще види, ще бъде последната на тоя свят. Вървете! Звяр, остани… Тръгвайте! Няма да кажа на жена ти, че ти си убиецът на децата й! Марш!

Когато останаха сами, Козела подкара Звяра пред себе си. Пребърка го. Освен колта нямаше друго оръжие.

— Щеше ли да стреляш, Разви…

— Не — глухо отговори той.

— Някога бяхме приятели, а? Развигоров кимна безпомощно.

— Не можеш да воюваш с цял свят, Козел.

— Тия въпроси аз ги решавам, моето момче! — Козела го удари с длан по ушите — удар, от който се пукат тъпанчетата и настава шемет.

— Разви, ако се случи нещо на децата ми, теб ще държа отговорен… Много обичам Марето, Вили… С теб бяхме като Макс и Мориц… Пази децата ми, преди да съм полудял и да насоча пистолет в слепоочието ти! Разкарай се! Бавно, тържествено — Като поп! А си се обърнал, а съм ти пръснал тъпата тиква!

Когато се увери, че е сам — и въпреки това не беше сам — Козела излезе от кръчмата. После рязко заби на дясно и със спринт стигна до еврейските гробища. Обърна се и видя опашките. Чуха се два тъпи звука и Козела прескочи два трупа на барети. Знаеше, че никой няма да го преследва до утре, но най-късно до другиден. Задъхан, потен, Козела се добра до мерцедеса си. На торпедото седеше Габриела.

— Какво правиш, мама му стара! — гневно викна тя. — От два часа те чакам.

* * *

— Всеки възход има естествен връх и оттам започва или спускане в политическия трап, или поне тъпчене на място — Пентхаус скочи и тръгна из кабинета си. — При това копеле, Мавъра, няма такова нещо!

— Не може да няма, Христов — обади се кротко Васил Коларов. Той беше човек на парите и политическите битки, кървавите — не дай Боже — не бяха по вкуса му.

— Съдете сами, коя битка води Иван Костов и не я спечели? От две години върви неудържимо нагоре. Местни избори — спечели ги. Парламентарни — би ни катастрофално. Изрита и веселиновския цървул от президентството. Натрапи на своите хора партия и на СДС вече можем да гледаме само номера на фланелките. А сега с малцинствата? Направо ни закла. Мангали и фесове — Във властта! Гениален ход. Сега оня агент може на всички да ни отхапе ташаците.

— Кой? — попита Стефан Марчев.