Оратория за козел и ангорска котка

— Това е същото — Козела се усмихна с обезобразеното си лице. — Добре. В безизходица съм. Ще ти дам тази възможност, но на Асен и момичето няма да казваш нищо.

— Кълна се, татко, аз не съм бебе…

— Добре, добре, вярвам ти. Слушай внимателно, сине. Човекът, когото трябва да убием, не ни е причинил нищо лошо. Напротив, работи като вол, за да направи България абсурдна за такива като нас. Но Господ е разпоредил човешките интереси често да изпадат в смъртен конфликт.

Козела отвори жабката, измъкна мощен морски бинокъл и изгаси двигателя.

— Целта ни е там — каза той, насочвайки го към вилата на Генерала. — Там живее шефът на мъжа на майка ви, който на всичко отгоре е министър на вътрешните работи. Схващаш ли колко е трудна задачата?

Иван мълча, загледан през бинокъла, а когато го свали, каза:

— Трудна, разбира се, но не невъзможна. Козела отново сложи ръката си на коляното му, прибра бинокъла и подкара колата.

— Радвам се, че си мъж с кураж, сине, но от дългата си практика съм разбрал, че кураж и идиотизъм са синоними!

Иван в изблик на чувства прегърна баща си и целуна мокро, по детски, осакатеното му лице.

Козела едва потисна вълнението си и бързо смени темата.

— След два километра ме чака друга кола. Ще отсъствам три денонощия. Запомни! Ще бъда тук на осемнайсети септември през нощта. Следващите четири дни са празници и ако успеем да свършим нещо — тогава ще бъде.

— Мога ли да те питам къде отиваш? Козела се смръщи.

— Ще ти отговоря за последен път на такъв въпрос — остро каза той. — Отивам в Пловдив при един турски гангстер.

* * *

Филмът свърши. Асен не помнеше нищо ни от сюжета, ни кои артисти играеха. През цялото време мислеше за спящата Габи и за това, че са сами във вилата. Може би нямаше да стигнат до крайности — Господи, колко му се искаше! — но поне можеха да си изяснят отношенията. Веднъж завинаги!

Стана решително, изключи дистанса и влезе при момичето. Габи спеше по корем, заробила нос в матрака, възглавница не ползваше. Не се чуваше дъхът й, но когато Асен я хвана за рамото, Габриела скочи като подгонена сърна.

— Какво става? Какво има? Защо ме будиш? — засипа го с въпроси тя.

— Сами сме — смутено каза Асен. — Искам да поговорим сериозно.

Габриела пусна босите си крака на пода, разтърка очи, измърмори:

— Чакай — и отиде в банята.

Бави се твърде дълго, може би повече от половин час. Хайде бе, мама му стара! Всеки момент ще се приберат другите!

Габи излезе изкъпана, гримирана, облечена като за прием, но лицето й беше уморено и посърнало.

— Налей ми едно уиски — заповяда като на слугата си тя. — „Паспортс“, голямо, с много лед! — Габи седна в хола и включи телевизора. — И още нещо, Асене. Откажи се! Няма да се чукам с теб. Нито сега, нито някога в бъдеще. Ако се налага, ще си зашия шундата, но никакво чукане.

— Аз те обичам, Габриела…

— Забрави — каза тя. — Дай едно уиски и не ми досаждай, ако обичаш. Мразя да ми досаждат…

Фарове осветиха вилата и някой изключи двигател на мерцедес. Габи изтича и погледна. Иван се връщаше.

Беше сам.

* * *

Разви Звяра се прибра за обяд, целуна жена си мълчаливо и влезе в кухнята да си измие ръцете.

На масата димеше мусака от патладжани, една от любимите му манджи, салатата беше готова, в специалната чашка — да не съхнат — бяха лютите чушлета. Потната „Загорка“ обаче му се стори най-примамлива в момента. Разви изпи бутилката „с поглед“, както се изразяваха тарикатите, и с поглед поиска друга. Мария нямаше нужда от подсещане. Знаеше навиците на мъжа си и улавяше желанията му „във въздуха“.

Разви започна да се храни с неохота, но кулинарните умения на жена му го превзеха бързо и той се нахвърли на мусаката като лъв.

— Какво има, Ваньо? — попита Мария. — Виждаш ми се разтревожен.

Разви се усмихна криво.

— Да беше станала ченге, сега да съм ти подчинен каза той, довършвайки обяда си. Лицето на жена му изрази ужас.

— Нещо с децата…

— Не, не, за Бога! — Разви я прегърна. — Пусти майки, все си мислят най-лошото. Не, Маре, но децата са скрити в една вила на министерството. Ти заминаваш при тях… Сега. Долу те чака кола и охрана.

Мария изглеждаше все по-объркана, но от дългото съжителстване с полицай се беше научила да не задава „неудобни въпроси“.

— Кога тръгвам?

— Веднага… след петнайсет минути.

— Багаж да взимам ли?

— Всичко необходимо за един курорт, който не се знае колко ще продължи. Пращам те в рая на земята, булка. Ще бъдеш с децата и нищо няма да ви липсва. Вярваш ли ми?

— Да, разбира се… Тогава да стягам багажа?

— Ако обичаш…

Разви запали цигара, наля си нова чаша бира и зачака. След малко Мария се появи от спалнята с брезентов сак в ръцете.

— Взе ли всичко необходимо?

— Мисля, че взех… ти нямали?…

— Аз имам работа — строго я прекъсна Звяра и измъкна GSM-а от джоба си. — Ако има нещо, аз ще ви търся. Ще ви пазят моите хора като Хелмут кол, но сега от тебе искам да запомниш наизуст един номер — показа й го написан. — Запомни ли го? — Мария кимна. — Ще го ползваш само в краен случай, скъпа, и няма да го даваш на никого — ни на дъщеря, ни на зет, на никой!