Оратория за козел и ангорска котка

— Базов лагер. Ще разглеждаме Балканите, Египет, но целта ни е Индия… Общо взето ще скитаме три месеца.

— Блазя ви — каза Габриела. — Наистина сте богати момчета.

— А вие страшно красиво момиче. Габи наведе очи и тихо каза:

— Благодаря.

Луис брои до сто и я попита:

— Мога ли да ви целуна?

Когато Хуан потърси брат си, той вече ебеше стюардесата на някаква идиотска масичка, която нямаше повече от половин метър в диаметър. И тогава Луис направи фаталната си грешка. Разгорещен, на секунди преди изпразването, той изкрещя на български:

— Разкарай се!

Този вик обърна живота и на тримата.

* * *

Поли се размотаваше из пазар „Красно село“. Напук на мерките за сигурност, които МВР взе към Продан и семейството му, тя настояваше да ползват тази вила само в празничните дни. Колкото и да беше малък, некомфортен, панелен и така нататък, апартаментът все пак беше в София и тя не се чувстваше привилегирована пленница никому.

Утре беше Великден, а тя по свой начин — християнка. Не че толкова вярваше в Господ-Бог, но като всяка грешница, а тя беше грешница, се страхуваше от някакво наказание свише, което внезапно ще се стовари върху главата й. В четвъртък беше боядисала яйца, а сега търсеше пресни салати, без които Продан неохотно сядаше на масата.

Общо взето беше накупила всичко необходимо, но продължаваше да обикаля да търси домати. Имаше по всички сергии, но й се виждаха нитратни, пластмасови… по-скоро играчки за елха, отколкото за салата.

— Добър ден, госпожа Проданова — каза мек дамски глас зад гърба й.

Поли се обърна и застана очи в очи с изключително елегантно чернооко момиче, което не малко мъже биха нарекли красиво. Красива или не, не беше привилегия на една жена да коментира друга, но това, което не подлежеше на съмнение беше, че тази млада дама имаше върху себе си във вид на дрехи и бижута поне шестнайсет хиляди долара.

— Добър ден, познаваме ли се? — и изненадана, и притеснена, попита Поли.

— Не, и не е задължително да се познаваме — каза Габриела. — Имам едно послание за вас — подаде й лист розова хартия. — Прочетете го, моля.

„Майко, жив ли е баща ни — пишеше Иван. — ако е Жив, знаеш ли къде е? Отговори на госпожицата, която ще ти донесе тази бележка. Тя знае какда ни предаде съобщението.

Синовете ти.“

Поли залитна и щеше да се стовари насред пазара заедно с торбите си, ако момичето не я беше подкрепило.

— Лошо ли ви е, госпожо?

— Не… призля ми за миг… но трябва да седна някъде.

— Елате, тук, на петдесетина метра има едно много уютно и тихо кафене.

Поли препрочете бележката няколко пъти, отпи от ледения тоник и като че ли се почувства по-добре. Габи търпеливо чакаше. Пушеше дълга тънка цигара и отпиваше от малкото уиски, което на път за масата беше поръчала на видимо познатия й сервитьор.

— Познавате ли синовете ми, госпожице…

— Юлия. Казвам се Юлия. Не. Познавам е силно казано. Представиха ми се на летището във Франкфурт. Дадоха ми да разбера, че ги преследват… Не разбрах защо и не ме интересува.

— Преследват ги по цял свят — въздъхна Поли. — Като бесни кучета.

Тя отново взря невиждащи очи в розовото листче.

— Къде са те в момента?

— Бяха в Германия. Сега не знам… Може би са още във Франкфурт.

— Вие как ще им предадете съобщението?

— Ще напиша с червило на един от терминалите „Ж“, ако е жив и „М“, ако е…

— Стюардеса ли сте? Габи поклати глава.

— Не, но пътувам често. Работя в една фирма. Ще летя тези дни… до края на седмицата.

Мълчаха. Поли унило, Габи все повече губеше търпение. Тази затлъстяваща лелка бавеше мисията й, правеше я опасна и започваше да й лази по нервите.

— Госпожо, жив ли е бившият ви съпруг? — остро попита тя.

Поли вдигна глава, взря се в красивите антрацитови очи и кимна.

— Да, госпожице, Козела оцеля и този път… После й разказа всичко, което знаеше от Продан. Когато се разделиха, Поли помоли:

— Кажете им да се пазят, госпожице. Интерпол ги търси по цял свят.

— Съжалявам, госпожо. Нямам контакт с тях, но съм щастлива, че на терминала ще пише: „Баща ви е жив!“

* * *

Луис или Асен изигра, че му е нужна тоалетна, влезе и ревна като дете. Татко е жив!

Габи и Хуан-Иван останаха сами в елегантния й, мебелиран с вносни стоки, хол. Мълчаха. Иван беше вледенен от напрежение, мускулите на врата му бяха твърди като дряново дърво, ръцете студени и потни, но очите сухи и мозъкът действащ.

— Иди кажи на тоя лигльо да дойде. Веднага! Веднага, или ще го пребия.

Асен беше със зачервени очи, но овладян и решен да не позволи на брат си да го унижи пред… пред… Каква му беше Габи? — любовница, любима? Нито той, нито тя знаеха.

— Трябва да намерим татко — сухо каза Иван.

— В град като София? Сред милион и половина селяндури?

Иван кимна.

— Да, тук, в София. Ще търсим беемвето, което му оставихме. Това ни е единствената следа.

— Как ще го търсим, бе? Пеша?

— Не, глупако. Само на теб може да ти хрумне такава идиотщина. Отиваш още сега… Веднага и купуваш два мотора. Истински, мощни и с перфектни документи. Ние с Габи ще помислим как да заприличаме на пътуващи рокери. Изчезвай.

Асен потърси очите на Габи, не ги срещна, взе якето си и неохотно излезе.