Оратория за козел и ангорска котка

Компира седеше в оръжейното и гледаше как неговият приятел и колега Разви Звяра се облича и въоръжава, преди да тръгне на лов за Козела. Потник от титан, отгоре вълна и трета бронежилетка, колан за третия пистолет „Шипка“, върху него яке с метални нишки…

Господи, мислеше Компира унило, колко техника е необходима, за да отнемеш живота на един професионалист.

Разви получи инфрачервени очила, специални фенерчета от така наречените „лъжци“, нападателни и отбранителни гранати. Имаше проблем при избора на автомата. Звяра категорично беше отказал да си служи с „Калашников“ и бе поискал М-16. С лоши предчувствия Компира отиде при министъра да му подпише така нареченото специално въоръжение.

— Рамбо — усмихна се министърът, закрит от облаци дим. — На негово място и аз щях да се въоръжа така.

Сега всичко това беше струпано легално на масата на главния оръжейник Компира, но настроението беше лошо и някакво напрежение — повече от напрежение — електричество се чувстваше в оръжейната.

— Какво има, Компир? — попита Разви, докато се разглеждаше в огромните огледала.

— Какво да има, нищо няма — уж разсеяно отговори Компира.

— Не ме лъжи, старо куче! Познавам те като джоба си!

— Лошото е, че и аз те познавам — все така равно отговори Компира.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо… по-скоро си мисля защо го докарахме дотам старите асове — да тръгнем един срещу друг като някакви каубои — Компира се оживи. — Имам чувство, че ми разказват някакъв филм, който съм гледал.

Разви се въртеше пред огледалото и с половината от съзнанието си чуваше стария си — унизен от Бога със сакато тяло, но компенсиран от блестящ, аналитичен ум — приятел.

— Козела трябва да бъде спрян!

Мълчаха известно време.

— Какво се кумиш бе, Компир такъв! Трябва ли да бъде спрян, или не?

Компира не отговори, а това ядоса Звяра.

— Трябва ли да бъде спрян, или не? Да или не, полковник?

— Не забравяй кръчмата при гробищата… Козела не е за подценяване.

— Кой го подценява, бе? Не виждаш ли, че тръгвам срещу него облечен като извънземен.

— За виждане, виждам, но това не ме успокоява, генерал Развигоров. Внимавай с Козела! Много внимавай, за Бога. Знаеш, че те обичам като брат и че нямам друго семейство освен твоето.

Развигоров стана сериозен, мълча няколко минути, запали цигара и седна срещу него.

— Как преценяваш шансовете, Компир?

След дълго унило мълчание полковникът — оръжейник отговори:

— Няма да си заложа пенсията в твоя полза, Разви.

* * *

Проданов изчакваше с ужас да съмне. Беше легнал в единайсет вечерта, вече беше пет и половина сутринта, а той не беше заспивал нито за минута. Не беше изпадал дори в просъница. Поли, която пушеше много, започваше да развива емфизем, спеше тежко, кашляше и освен личните му неудобства и съмнения започваше да се безпокои и за нея. За какво ли не се безпокоеше, по дяволите! В девет часа трябваше да е на доклад при министъра и не само че не беше готов, но и тази безсънна нощ така го беше изтощила, че май най-добре щеше да бъде да търси извинение, а имаше и повод. Снощи беше видял Джон Алберти. Не му допадаше това интерпол-ченге. Но ако двайсет процента от това, което му каза, беше вярно, трябваше да поиска от Генерала незабавно арестуване на Козела. ЦРУ бяха във връзка с него и ако откажеха, това беше мълчаливо самопризнание, че атентатът срещу министъра е инспириран от техните централи.

С мътна глава и натежали крака Продан се измъкна от леглото, влезе в банята, обръсна се, взе душ и когато излезе, обзет от така наречената „фалшива бодрост“, завари Поли до кухненската маса. Направила кафето, включила тостера… да, имаше нещо нормално и рутинерско в сутринта на всяко нормално семейство… но не беше.

— Проди, ще ме излъжеш ли, ако ти задам един ужасен въпрос? — с треперещ глас попита тя.

Ставаше лошо, много лошо. Дори домашният мир предстоеше да бъде взривен.

— Знам какво ще ме питаш, Поли.

— Ти ли?

— Да — унило отпивайки от кафето, отговори той. — На тоя свят всеки отговаря за деянията си пред правосъдието. Само всевишният е в правото си на опрощение.

— Но това са деца, Продане — с истерична нотка в гласа, стараейки се да се владее, каза Поли.

— Бяха деца. Сега са престъпници, преследвани по цял свят от Интерпол. Баща им ги покровителства!

— Мръсен гад — тихо изръмжа тя. — Ако ми падне, с тия две ръце ще го удуша.

— Много хора, а и служби, имат това желание, Поли! Козела е много труден враг.

Поли обхвана с ръце дланите му. Беше ледено студена и трепереше.

— Моля те, Проди. Убийте го тоя изверг, разстреляйте го, отровете го — Вие си знаете, но, за Бога, спаси момчетата! Все още не е късно да влязат в правия път…

Проданов се изсмя наум. Това не беше присмех, това беше пълната безизходица да помогнеш на най-близкия си човек.

— Ще направя, каквото мога, Поли… Не съм Бог! Не всичко е в ръцете ми, но каквото ми е по силите, ще направя. Само заради теб, скъпа.

Проданов стана, целуна по косата ужасената си жена и излезе пред вилата. Колата му и беемвето на охраната го чакаха. Проданов им махна да го следват и като луд или отчаяно влюбен тръгна пеша за София.