Оратория за козел и ангорска котка

— Господин Хакел, американските фискални институции ме изпратиха в България да намеря парите им, откраднати от синовете на прословутия бандит Козела, с който вие сте във връзка. И вие, и аз сме американски граждани и сме длъжни да си сътрудничим, дори ако между нас съществува необяснима за мен аверсия2. И така, на прав текст, господине. Вие трябва да бъдете мой посредник за синовете на Козела. С негово съдействие, Развира се.

Хакел се усмихна кисело.

— Чувал ли си за зловещата роля на посредниците, синьор Джон Алберти?

Ченгето на Интерпол пак преглътна обидата и каза:

— Страх ме е, че не разбирам, господине!

— Ще се опитам да бъда по-ясен, господин Интерпол. Искаш от мен да бъда посредник… И дядо ми е поискал. Той, както знаеш, е бил оберщурмбанфюрер от СС — Като внука си Хакелман… — Хакел този път се изсмя злобно, демонстрирайки открито чувствата си. — Бил в групата армии Юг, атакуващи Кавказ. И там някъде, в някакво чеченско село, научил, че един от жителите скрил някъде голямо количество злато. Заповядал да го принудят да го предаде. Три дни го били — твърд кавказец… Аллах, та Аллах! И нито дума за златото. Трябвало да преглътнат. Намерил някакъв руснак, който уж говорел чеченски, и го взел за посредник. Извадил пистолета и го подпрял в главата на кавказеца. „Ей, ти! Кажи му, че нямам време. Броя до три и го пращам при любимеца му Аллах.“ Посредникът излъгал, че знае езика на чеченеца и викал на руски: „Големият началник казва, че му е омръзнало от теб. Брои до три и те стреля за някакво си злато. Опомни се, момче, от живота по скъпо няма.“ „Прав си — казал сломеният чеченец. — Закопах златото под третата бъчва в избата.“ И тогава дошла ролята на посредника. Погледнал дядо ми с наскърбено лице и казал: „Тъп мужик, началник. Каза да си ебеш майката!“ Първият куршум бил в главата на посредника, господин Алберти. Откъде би могъл да знае горкият, че дядо ми говори по-добре руски от него.

Джон Алберти беше конте, но умен мъж и бързо разбра намека.

— С Интерпол такива пазарлъци не се правят, господин Хакел — с бледо, опънато лице каза италиано-американецът.

— С ЦРУ още по-малко. Ние, за разлика от вас, знаем, че ако изпълним политическата поръчка, финансовите резултати ще дойдат сами. Затова не душим по цял свят като хрътки за някакви си няма и два милиона долара.

— Каква заплата получавате, господине? — заядливо попита Алберти.

Хакел чу дори истерични нотки. В този момент се обади спейсфонът.

— Добре, Алберти. Достатъчно добре, за да не правя партия с тебе. Ало? Кажи… Чакай! — после се обърна към Алберти — Извинявай — стана от масата и излезе от салона.

— Кажи, Козел.

— Примката се стяга около вратовете на синовете ми, Хакел. Мен — Бог дал, Бог взел. Трябва да ми помогнеш!

— И ти на мен, Козел. Трябва да си помогнем взаимно. Ако пратиш в преразход министър-председателя или Генерала. По твой избор, наш хеликоптер ще ви отведе в някоя безопасна точка на глобуса. Имаш думата ми на американски офицер, Козел, но докато не свършиш работата, не ползвай спейсфона.

Хакел изключи и се върна на масата.

— Беше посредникът — каза той, намигайки на мрачния Алберти. — Горе главата, момче, не се отчайвай, но ако искаш своите проценти, иди да ги търсиш в България.

— Ще ми отговорите ли честно на един въпрос, господин Хакел?

Хакел се засмя весело.

— Защо не, ти напълно го заслужаваш! Да, отговорът е да. Току-що говорих с бащата на твоите пиленца.

* * *

Габи спеше по очи, валеше дъжд, застудяваше. В хола Асен гледаше някакъв филм, Иван и Козела ги нямаше.

— Ще се върнем след полунощ — каза Козела, преди да тръгнат.

Пътуваха бавно. Мерцедесът беше с австрийска регистрация, в джобовете им бяха всички необходими документи, които бяха заблудили копоите. Шофираше Козела, отзад, на кръста му, прикрит от якето, беше узито. Иван — по изрично настояване на баща си — беше „чист“.

— Тази държава стана смъртоносен капан за нас — тихо започна Козела. — Много сме. Ако бях сам, щях да знам какво да правя, но вие ми тежите като воденични камъни на врата — Козела сложи длан върху коляното на сина си. — Не ми се сърди.

— Не се сърдя, разбирам те — самоуверено отговори младият мъж, който се гордееше с баща си и мечтаеше да му подражава.

— Опитах всички възможности, Иване, всички врати са заключени… освен една… А през тази врата се минава през един височайши труп, пазен като съкровищата на Тадж Махал. Опитах да го освиткам в партия с най-добрия професионалист, за когото може да мечтае екзекутор на лов.

— Бен Търпин? — обади се Иван.

Козела кимна:

— Да, Бог да прости греховете му, а те са много… Използвах го за щит и успях да се измъкна, макар че не съм същият човек оттогава. Раните ме болят непоносимо, особено нощем… Джобовете ми са пълни с транквиланти.

Колата излезе от града и пое по околовръстното шосе.

— Къде отиваме? — учуден попита Иван. Козела не отговори на въпроса му, попита:

— Ти искаш да бъдеш гангстер, нали? Иван мисли дълго, преди да отговори:

— Искам да съм с теб.