Оратория за козел и ангорска котка

— Как кой? Доган, кой!? Това глупаво копеле ще остане без електорат само след два месеца! Кой ще гласува за ебания му гъз при положение, че сините им предлагат власт? Власт, ей! Как звучи само, а? Рязани и фараони, кметове, областни управители, а кой знае — може и някой министър да се пръкне.

Пентхаус ходеше като тигър в клетка, червен и потен…

Ще го тресне апоплексията!, помисли Евтимов и стана.

— Успокой се, моля те — миролюбиво каза той. — Нищо няма да излезе от този флирт!

— Слагаш ли хиляда зелени, че ще се стигне до ебане! Това не е флирт, а годеж, скъпи! Гледай го как пипа, копелето му с копеле! Къде са слабите места на властта? Не неговите конкретно, а на всяка власт в България? Малцинствата и пенсионерите, нали така!

— Е, и? — Евтимов опита да му помогне да излее нервите си.

— Няма е-и! — кресна Пентхаус. — Какво прави този хитрец? Етносите по-близо — да са му под око — и тежка балтия на средния бизнес за сметка на разните му там пенсионни фондове. Ще видите, че дъртаците ще гласуват за него! Нашите бащи и майки!

— Надценяваш велзевулщината на това момче…

Пентхаус се запени отново:

— Нищо не надценявам, вие подценявате, затова сме на този хал. Знаеш ли на какво ми прилича БСП? На дете, седнало да ака, а си иска филията… Това е истината, Георги. Муравей Радев бил слаб министър! И това го казва Първанов от гърнето! Глупак! Да стане да си обърше гъза и да се огледа. Слаб е той и обкръжението му. Като го гледам, не мога да се отърва от чувството, че всеки момент ще се разплаче. Политик! Лайно.

Пентхаус се отпусна тежко на стола и отпи няколко дълги глътки от бирата си. Имаше нужда да угаси вътрешния си пожар, макар да знаеше, че не това е начинът.

Изчакаха мълчаливо да се успокои и когато червенината се отля от лицето му, Найденов попита:

— Да приемем, че картината е толкова апокалиптична, колкото я описа. Не искам да споря с теб… По-важно е дали виждаш изход от този капан.

— А вие? — Вече по-кротко попита Пентхаус. — На войската не можем да се подпрем, Бонев изгони всички или почти всички наши хора от МВР. Момчетата, на които Луканов и сие бяха раздали пари — да правят бизнес и банки — се провалиха до един. Парите, които им дадохме да удушат икономически СДС, те ги превърнаха в просташки лукс. Безвкусни къщи-дворци, вили, автомобили… Така ли се води война за икономическо, а оттам естествено и за политическо, надмощие? Мошеници до един? Добре, че е Татарчев, иначе всички щяха да са зад решетките.

— На Татарчев му изтича мандатът след пет месеца — обади се Марчев.

Пентхаус се усмихна злорадо.

— Тогава тяхното чудо ничие, а и неговото.

Отново настъпи мълчание.

Прав ли е?, се попита един.

Не е прав!, категоричен беше друг.

Но всички мълчаха.

— Добре бе, Христов, какво предлагаш? — все пак попита Евтимов. — Щеше ли да ни викнеш, ако нямаше някаква идея?

Пентхаус уморено затвори очи и като в кошмарен сън каза:

— Трябва да влезем във връзка с мафиотите — руски, украински, турски — няма значение какви. Само с тяхна помощ можем да сринем блаженото управление на господин Иван Костов. Срамно, но нямаме избор! — Пентхаус отвори очи. — Намерете Козела, кажете му, че всякакви присъди срещу него са отменени, той е един от нас. Намерете го и го доведете тук!

* * *

Джон Алберти се облече, взе такси и отиде в хотел „Хилтън“ в Атина. Хакел вече го чакаше.

— Веднага искам да ви предупредя, господине, моите интереси в България не са политически — заяви Алберти.

Хакел го презираше. Не обичаше празноглавци, облечени при Армани, а тоя беше именно такъв. Формално службите им — ЦРУ и Интерпол — съжителстваха в студено и неохотно сътрудничество, но не воюваха. ЦРУ бяха аристократите на разузнавателно-шпионския свят, а Интерпол търсеше крадци и убийци по света за пари. Ако един убиец попаднеше в ръцете на ЦРУ, той просто изчезваше, изпаряваше се, дематериализираше се. А Интерпол го връщаше на някакви съмнителни правосъдия, от които въпросният убиец-енигма се изтръгваше за три до пет години и отново се включваше в кървавия пазар. ЦРУ гледаше на Интерпол като на търговска фирма, без да го обявява официално. Интерпол, обратно, гледаше много внимателно да не стъпи в нивата на височайшите колеги, непрекъснато криейки се зад щита на аполитичността.

— Какво искаш, Джовани — каза Хакел с пълното съзнание, че го е вбесил.

— Казвам се Джон Алберти! Вярно е, че съм от италиански произход, но съм американец, роден в Америка и съм кръстен Джон във Филаделфийската католическа църква.

— Добре, Джовани, защо поиска тази среща?

Алберти стана морав, пот изби под скъпата му риза, мълча няколко минути, правейки се, че пие вино, и като успокои пулса си, каза:

— Имам нужда от посредник, сър.

— Господин Хакел — вяло го поправи Хакел.