Орки

— Май дишането му се поуспокои — обяви Алфрей. — Свършихме добра работа.

— Ще прескочи ли трапа? — попита Джъп.

— Шансовете му са равни. — Алфрей уви ампутирания крак в предварително приготвена кърпа. — Сега му е нужна почивка и здрава храна, за да възстанови силите си. — Той пъхна кървавия вързоп под мишница.

— Виж това е трудно — поклати глава Страк. — Не разполагаме с излишни припаси, а и не мога да отделя хора за лов.

— Остави на мен — успокои го Алфрей. — Аз ще се погрижа за това. А сега излизайте и двамата. Тревожите пациентите. — Той ги избута навън.

Страк и Джъп се озоваха пред навеса, загледани в спуснатото чергило.

Нощта вече преваляше.

Страк бе подбрал двайсетина орки за нападението, включително и разузнаваческия отряд, заел позиция в покрайнините на Черна скала. Шепа оръженосци щяха да останат да охраняват лагера и ранените. Преди да тръгнат, той потърси Алфрей, за да обсъдят положението.

Меклун отново беше в безсъзнание. Дариг седеше върху завивките с бледо лице и огромни сенки под очите. Ефектът на пелуцида очевидно беше преминал. Алфрей му подаваше хапки от купа прясно сварено месо. До него димеше гърне.

— Яж — кимна той към купата. — Трябва да се възстановиш.

Дариг отхапа неуверено от месото и се облиза.

— М-м. Вкусно. Какво е това?

— А-а, няма значение. Яж и не питай.

Страк улови погледа му.

— Първо да приключа тук — рече Алфрей, разбрал подканата. Двамата изчакаха мълчаливо, докато Дариг се нахрани.

Малко след това Хаскеер подаде глава през отвора, надзърна в гърнето и подхвърли:

— Мирише вкусно.

— За Дариг е — възпря го Алфрей. — Това е… нещо специално.

Хаскеер изглеждаше разочарован.

— Жалко.

— Какво искаш? — попита го Страк.

— Чакаме заповед за тръгване… капитане.

— Ще почакате още малко. Скоро идвам.

Хаскеер повдигна рамене, хвърли прощален поглед на гърнето и излезе.

— Ако месото наистина е толкова специално, колкото си мисля — рече Страк, — може би трябваше да му дадеш малко.

Алфрей се засмя.

Дариг погледна объркано първо единия, сетне и другия.

— Ти почивай — рече му Алфрей и му помогна да легне.

— Май няма да е зле да останеш и да ги наглеждаш двамата с Меклун — предложи Страк.

— Има си оръженосци, които ще свършат тази работа. Вобе или Джад например. Или пък Хустук. Бива ги и тримата.

— Мислех, че ще предпочетеш да останеш с тях.

— Предпочитам да участвам в операцията. — Алфрей повдигна инатливо брадичка. — Освен ако не смяташ, че съм твърде стар, за да…

— Хайде сега! Възрастта няма нищо общо с тази работа. Просто го предложих, нищо повече. Но предпочитам да си с нас.

— Ще дойда тогава.

Страк си отбеляза мислено да внимава с Алфрей, когато стане въпрос за годинките. Очевидно беше чувствителен на тази тема.

— Идвам веднага щом свърша тук — обеща Алфрей.

След като Страк излезе, Дариг се размърда.

— А-а, Алфрей, има ли още месце?

Дружината се бе събрала на петдесетина крачки по-нататък. Докато Страк стигне до тях, Алфрей вече го бе настигнал.

— Докладвай, Койла! — нареди Страк.

— Според нашите съгледвачи отрядът, който преследваме, се е разположил в западните покрайнини на Черна скала. С други думи, точно срещу нас.

— Сигурни ли сме, че са те?

— Не съвсем. Приличат — отряд коболди с бойни гущери. Във всеки случай скоро са се върнали от дълъг път.

— Е, това не е доказателство — намръщи се Страк.

— Така е — съгласи се тя. — Но е всичко, с което разполагаме, ако нямаш по-добри идеи, разбира се.

— Дори и да не са те, предлагам да отидем и да им смачкаме мутрите — обади се Хаскеер.

Неколцина оръженосци нададоха одобрителни възгласи.

— Ако са те обаче — рече Джъп, — направо е странно, че така лесно ги намерихме. И то извън Черна скала.

— Не забравяйте, че ако направим само една грешна стъпка, цялото население ще ни погне — предупреди ги Алфрей. После се извърна към Страк. — Е, какво ще правим?

— Нападаме — отсече той.

12.

Оставиха конете и продължиха пеша към следващия наблюдателен пост.

Бяха почернили остриетата на оръжията си с въглен, за да не отразяват лунните лъчи. С напрегнати докрай сетива, Върколаците се придвижваха крадешком.

Почвата под тях беше мека и податлива. Сякаш равнината отстъпваше място на мочурища.

Когато наближиха, вече се зазоряваше. Кървавочервеният диск на слънцето бавно изплува над хоризонта, но скоро се скри зад облаци. Още един дъждовен ден.

Мълчаливата среща със съгледвачите протече на едно невисоко възвишение, обрасло с ниска горичка. Малко по-късно слънцето се издигна достатъчно, за да разкъса мъглата над Черна скала.

Ниски, едноетажни дървени къщурки и грубо сковани колиби с различни размери и форми се простираха докъдето им стигаше погледът. Съгледвачите посочиха две близки къщи — една по-голяма и една по-малка, разположени встрани от селището. На размер бяха като оркските хижи, но нямаха тяхната украса. Зад тях се виждаше обор, в който спяха гущерите. Животните бяха абсолютно неподвижни, вероятно изпаднали в летаргия от резкия спад на температурата през нощта. Страк се зачуди докога ли коболдите щяха да продължават да ги използват.

Той се наведе към един от съгледвачите.

— Какво става, Орбон?