Орки

Върху масите бяха струпани подноси с ястия — месо, плодове, кани с вино. В огнището в ъгъла гореше огън, над който бяха подредени шишове с пернати. Мазнината им цвъртеше върху нагорещените въглени, а димът се издигаше през отвора на покрива. Из помещението се носеха омайни аромати. Сред тях Страк различи и миризмата на пелуцид.

В единия край на стаята неколцина мъжкари се бяха излегнали върху щавени кожи, пиеха и си разменяха закачки и шеговити истории. В другия младежи се хвалеха с първите си постижения или мереха сили в борба и фехтовка с дървени мечове. Не секваше възбуждащият ритъм на барабани. Между масите с врясъци се гонеха малки.

Въпреки че беше странник, мнозина го посрещнаха с добросърдечни усмивки.

— И ти ли празнуваш? — попита го орката, взе кана от минаващия наблизо прислужник, сръбна си и му я подаде.

Страк надигна жадно каната. Беше грян ейл, подправен с мед и аромати, чудесен на вкус. Изпи го всичкия.

Орката се приближи до него.

— Къде се изгуби? — попита го тя.

— Не е лесно да се отговори.

— Пак се обгръщаш в мистерия.

— За мен ти и това място сте мистерия.

— Няма нищо мистериозно нито в мен, нито в мястото.

— Не съм на същото мнение.

Тя поклати глава.

— Но въпреки това си тук.

— Това не означава нищо за мен. Къде е това „тук“?

— Виждам, че си все тъй забавен като първия път, когато се срещнахме. Последвай ме.

Тя го преведе през помещението към малка врата. Оказа се, че тя води към задния двор. Хладният вечерен въздух имаше отрезвяващ ефект, а когато вратата зад тях се затвори, глъчката поутихна.

— Виждаш ли? — Тя вдигна ръка към нощния пейзаж. — Всичко е, каквото трябва да бъде.

— Както би трябвало да бъде. Само че вече…

— Пак говориш неразбираемо.

— Това, което исках да попитам, е — така ли е… навсякъде?

— Разбира се! — Тя се поколеба, сетне изглежда си науми нещо. — Ела, ще ти покажа.

Двамата стигнаха до далечния край на поляната. Когато наближиха, Страк видя, че има стобор за коне. Повечето бяха великолепни бойни животни, с красива осанка и безупречно изработени, блестящи амуниции. Орката избра два от най-хубавите — бяла кобила и черен жребец.

Каза му да се качи на седлото. Той се поколеба. Тя се покатери на бялата кобила с ловки и опитни движения, гъвкава и уверена, сякаш се бе родила на седло. Той се метна на жребеца.

Подкараха конете. В началото тя водеше, но скоро той я застигна. Тревата беше мека като кадифе.

Сребристи лунни лъчи озаряваха короните на дърветата и караха нощната слана да блести. Далечните хълмове изглеждаха като покрити със сняг, въпреки че нощта бе топла и мека.

Пред погледа му се редуваха блещукащи езера и пълноводни реки. Тропотът на копитата вдигаше ята птици. В гората жужаха рояци насекоми, някои от които святкаха като трепкащи фитили. Навсякъде животът кипеше с пълна сила.

А над тях сияеха звездите.

— Не виждаш ли? — провикна се тя. — Не виждаш ли, че всичко е такова, каквото трябва да бъде?

Беше като хипнотизиран от омайния въздух и усещането за абсолютна хармония.

— Ела! — повика го тя и пришпори коня си.

Жребецът се стрелна след кобилата. Двамата яздеха редом, възбудени от усилието, с развети от вятъра коси. Отдавна не се бе чувствал толкова жив.

— Твоята страна е прекрасна! — възкликна той.

— Нашата страна! — поправи го тя.

Той вдигна поглед към пътя пред тях.

Пътят пред тях беше пуст.

Духаше студен вятър, но нищо не помръдваше. Виждаха се луната и звездите, но замъглени, заради носещите се в небето разпокъсани облаци. Страк яздеше сам, в челото на колоната.

Една мразовита ръка се плъзна по гърба му.

„Какво, в името на боговете, става с мен? — помисли си той. — Да не полудявам?“

Опита се да намери разумно решение. Сигурно е изтощен от недоспиването и напрежението. Всички са изморени. Нищо чудно, че беше заспал на седлото. А умората си играе странни номера с ума. Вярно, че този път картините бяха съвсем като истински, но сигурно са само видения.

Да можеше да повярва в това, сигурно щеше да се успокои.

Откачи манерката и отпи няколко глътки вода. Докато я закачваше обратно на колана, долови познат мирис във вятъра. Миришеше на пелуцид. Страк поклати глава. Дали и това не беше някакъв странен ефект от съня. Той се огледа.

Зад него яздеха Койла и Алфрей. Лицата им бяха уморени, безизразни. По-нататък се виждаха колоните оръженосци. Мярна Джъп, прегърбен от умора. През няколко орки зад него яздеше Хаскеер. Изглежда забеляза, че го наблюдават, защото извъртя недоволно глава.

Страк дръпна юздите на коня.

— Поемете водачеството! — нареди той на Алфрей и Койла.

Двамата подскочиха от изненада. Единият, не разбра кой, подметна нещо. Страк не му обърна внимание. Бе съсредоточен върху Хаскеер. Препусна към него.

Когато го наближи, миризмата на пелуцид се усили и стотникът сви ръката си в юмрук, опитвайки се да скрие нещо.

— Я да видя! — нареди му с хладен глас Страк.

Хаскеер разтвори пестник с лениво покорство. На дланта му имаше малка глинена лула. Страк я дръпна.

— Кой ти разреши? — попита той.

— Че кой ни е забранявал?