Орки

Дженеста отдавна хранеше интерес към бруните — расата на укротителите на дракони. Никога досега не й бяха пращали жена. Дали пък и тя, като нея самата, не беше хибрид между различни народи?

— Глозелан — произнесе Дженеста.

— Ваше Величество. — Господарката на дракона кимна едва забележимо с глава.

— Надявам се, че са ти обяснили какво се иска от теб?

— Да.

— Ясни ли са моите заповеди?

— Желаете един драконов патрул да издири вашата дружина — говореше с тънък и писклив глас.

— Да, става въпрос за Върколаците. Надявам се, давате си сметка колко е важна задачата ви?

Дори Глозелан да се чудеше защо кралицата настоява да издирят най-верните й хора, с нищо не го показа.

— Какво трябва да направим, ако ги открием, милейди?

Дженеста никак не хареса това „ако“, но го остави да й мине покрай ушите.

— Точно тогава се надявам вие и хората ви да поемете инициативата. — Тя подбираше внимателно думите си. — В случай че забележите дружината на място, където лесно може да бъде заловена, ще предупредите наземните ни сили. Но ако съществува и най-малка опасност Върколаците да избягат, трябва да ги унищожите.

Глозелан повдига тънките си, сякаш изрисувани, вежди. Даваше си сметка обаче, че не може нито да коментира, нито да се възпротиви на заповедта.

— Ако се наложи да ги изтребите, искам да ми пратите вест незабавно. Сетне ще пазите останките им, ако трябва с цената на живота си, докато пристигнат подкрепления. — Дженеста бе сигурна, че цилиндърът ще издържи на огъня от драконовата паст, макар че винаги съществуваше известен риск.

Зад гърба на Глозелан драконът продължаваше да мляска шумно.

След като обмисли за кратко чутото, Глозелан обобщи:

— Ще търсим малка група. Не знаем точно къде са. Няма да е лесно, налага се да летим ниско. Това ни прави лесни цели.

Дженеста я изгледа със стиснати устни.

— Защо всички ми създавате проблеми? — сопна се тя. — Искам от вас решения. Ще правите каквото ви казвам!

— Ваше Величество.

— Не стой тук. Захващай се за работа!

Укротителката кимна, обърна се и се приближи към своето животно. Веднага щом се намести върху седлото, тя даде знак на оркския стражник, който чакаше при стената. Той се приближи, нарамил чук. След няколко тежки удара халката на веригата се разтвори. Стражникът побърза да се отстрани на безопасно разстояние.

Глозелан се наведе напред и се подпря на шията на дракона. Чудовището извърна глава и доближи шуплестото си ухо до лицето й. Тя прошепна нещо, жилестите криле на дракона се разпериха рязко и той нададе оглушителен рев.

Гигантските мускули на краката и хълбоците му се издуха и заприличаха на огромни, люспести канари. Крилата му се раздвижиха, в началото съвсем леко, сетне набраха скорост, измествайки огромни въздушни маси, сякаш в двора на замъка се бе настанила малка буря.

Дженеста притисна шапката си с ръка и вятърът разпери наметалото й. На пръв поглед изглеждаше невъзможно такава огромна и тежка маса да се издигне, но миг по-късно чудото се случи и животното започна да се извисява, движейки се едновременно тромаво и изненадващо грациозно. В продължение на няколко секунди то увисна неподвижно на половината височина на кулите. Огромният му застрашителен силует закри новоизгрялата луна. Миг по-късно драконът продължи да се издига и скоро след това се отправи към Таклакам и се изгуби от поглед.

Вратата зад Дженеста се отвори. Появи се генерал Кустан, придружен от неколцина стражници. Лицето му беше пребледняло.

— Някакви новини за нашите… бегълци? — попита тя.

— Да, и… не, Ваше Величество.

— Сега не ми е до гатанки, генерале. Говорете направо. — Тя потупа нетърпеливо с камшика по ботуша си.

— Получих съобщение от капитан Делорран.

Тя присви очи.

— Нататък?

Генералът извади сгънат пергамент от джоба си. Лицето му бе изпотено въпреки студа.

— Не зная обаче дали това са новините, които бихте искали да чуете, Ваше Величество.

Дженеста трепна и бавно вдигна камшика.

Звездна и лунна нощ. Отнякъде полъхваше приятен топъл ветрец.

Страк стоеше на входа на голяма колиба. Отвътре долитаха шумове.

Огледа се. На двора цареше мир и спокойствие, същото чувстваше и в душата си. Всъщност това бе единственото, което го безпокоеше. Не беше свикнал да се чувства в безопасност.

Поколеба се, сетне протегна ръка към вратата.

Преди да я бутне, тя се отвори сама.

Посрещнаха го глъчка и един силует, очертан от яркото сияние. Не можеше да различи чертите, само контурите. Фигурата пристъпи към него. Страк положи ръка на дръжката на меча си.

Фигурата се превърна в орка — същата, която бе срещнал и преди. Или която бе сънувал. Беше все така красива и горда, а в очите й се долавяше нежност и сила.

Страк беше изненадан. Тя също, но по-малко.

— Ти се завърна — рече му.

Той не знаеше какво да отвърне.

Тя се усмихна.

— Ела, празненството вече започна.

Той я последва в просторното помещение.

Беше пълно с орки — само с орки. Подредени покрай дългите маси, те се веселяха и пиеха. Орки, погълнати от приятелски разговори. Орки, които се смееха, пееха и се забавляваха с различни игри.