Орки

— Да, имат право на глас и аз не смятам да ги карам да правят нещо, които не желаят. Що се отнася до дисциплината, както казах и по-рано, без нея просто сме загубени — дано го осъзнават. Смятам да остана на командния пост, освен ако някой друг не предяви претенции за него.

— Лично аз съм за твоята кандидатура. Всъщност повечето от останалите също. Но има едно решение, което предстои да вземеш скоро и то засяга всички ни. Кристалът.

— Дали да го разделим на калпак, или да остане колективна собственост? Знаеш ли, мислих по въпроса. Струва ми се, че няма да е зле, ако го поставим на гласуване. Не че предпочитам да гласуваме всяко решение.

— Разбирам, това ще подкопае авторитета ти.

Известно време яздиха мълчаливо, сетне тя заговори:

— Разбира се, има и друга възможност, освен да ходим в Прокоп.

— Каква?

— Да се върнем в Каменна могила и да разменим двете звезди за главите си.

— Вече знаем от Делорран за какви ни смятат там. Лично аз няма да се връщам.

— Радвам се да го чуя, Страк — ухили му се тя. — Готова съм да ида къде ли не, само да не се изправям лице в лице с Дженеста.

В голямата зала в двореца на Дженеста цареше нещо подобно на празненство.

Но не съвсем. Въпреки че голямата полирана маса бе подредена за хранене, тя не беше отрупана с ястия. Присъстваха петима гости, кралицата, десетина прислужници и стражата.

Двама от гостите на Дженеста бяха орки — новопроизведеният генерал Мерсадион и капитан Делорран, току-що завърнал се от неуспешното преследване на Върколаците. И двамата бяха видимо обезпокоени. Но не един от друг, а от другите на масата.

Те бяха човеци.

Като поддръжник на каузата на пантеонистите, Дженеста и друг път бе контактувала с хора и появата им в двореца й не беше необичайно явление. Това, което безпокоеше двамата орки, бе занятието, с което се препитаваха тези тримата.

Забелязала мрачното настроение на Делорран и Мерсадион, Дженеста заговори:

— Генерале, капитане, позволете да ви представя Мика Лекман — тя посочи най-високия от тримата.

Ако имаше брада, тя щеше да скрие белега, който тръгваше от горния край на дясната му скула и стигаше до ъгъла на устата. Но вместо това мъжът си бе пуснал мустаци. Косата му беше разчорлена и мазна, кожата — потъмняла от слънцето и сипаничава. Мускулестото му телосложение и кройката на дрехите му говореха, че е военен.

— А тези са неговите… ъъъ… сподвижници — добави Дженеста.

Лекман схвана подканата й да ги представи, захили се нагло и посочи с палец мъжа отдясно.

— Грийвър Олей — обяви той.

Грийвър бе най-ниският от тримата. Имаше лице на плъх, пепелява коса и стъклено сиво око — другото бе скрито от черна превръзка. Къса прошарена брада стърчеше от острата му брадичка. Беше слаб и жилест. Когато се захили, разкри два реда жълтеникавокафяви зъби.

— А другият е Джабез Блаан — обяви Лекман.

Мъжът отляво бе най-едрият от тримата. Вероятно тежеше колкото другите двама, взети заедно, но по огромното му тяло нямаше никаква тлъстина. Лъскавата му бръсната глава сякаш бе набучена направо на раменете. Носът му, чупен безброй пъти, приличаше на дръжка на врата. Юмруците, които бе положил на масата, навярно биха могли да строшат дънера на дъб.

Нито един от представените не проговори. Двамата само леко кимнаха с глави.

Делорран и Мерсадион продължиха да ги разглеждат с нескрита тревога.

— Наех ги — продължи Дженеста — заради техните умения. Но затова ще поговорим малко по-късно. — На масата пред нея бе положен пергаментът, донесен от Делорран. Тя почука върху него с дългия си нокът. — Благодарение на капитан Делорран, който току-що се върна от особено важна мисия, вече знаем, че е посегнато върху моя собственост. За съжаление въпреки усилията на капитана, другият, по-важен предмет, все още е в чужди ръце. Крадците засега успяват да се измъкнат от справедливо наказание.

Делорран се покашля сподавено.

— Ако ми позволите, Ваше Величество, смятам, че Върколаците вече са си получили заслуженото. Доколкото знам, от тях няма и следа.

— Видяхте ли ги да умират?

— Не… с очите си, господарке. Но когато ги зърнах за последен път, препускаха към неминуема гибел. Без никаква надежда да се измъкнат.

— Не чак толкова неминуема, колкото си мислите, капитане.

— Ваше Величество? — изцъкли се Делорран.

— Сведенията за смъртта им са били малко преувеличени, ако мога така да се изразя.

— Нима са се измъкнали от бойното поле?

— И още как.

— Но…

— Откъде зная ли? Ами след като са преминали от другата страна, те са били преследвани от патрул на дракони и дори са оцелели след неговата атака.

— Ваше Величество, аз…

— Вие трябваше да останете още малко там, капитане, колкото да се уверите лично, че изменниците са получили каквото заслужават. А не да ми се явявате тук с предположения — тонът й бе по-скоро на обидено дете, отколкото на разгневена кралица.

— Ваше Величество… — поде той смирено.

— Сигурно сте чули за злощастния край на генерал Кустан? — Делорран я погледна уплашено. — Той плати цената на вашия провал.