Орки

Капитанът нямаше време да отговори, защото Дженеста щракна с пръсти. В същия миг ги обкръжиха прислужници-елфи и започнаха да наливат вино от сребърни кани.

— Нека вдигнем тост — рече тя — за връщането на онова, което ми принадлежи, и за наказанието на моите врагове.

Тя отпи от чашата и останалите последваха примера й.

— Което не означава, капитане, че вие няма да заплатите определена цена — допълни Дженеста.

Делорран не можа веднага да схване думите й и я погледна объркан. След това смисълът им сякаш достигна до съзнанието му. Той погледна чашата в ръката си и лицето му пребледня.

Чашата се изхлузи от пръстите му, падна и се строши. Устата му увисна, той стисна гърлото си и изстена:

— Ах, ти… кучко…

После се надигна и направи няколко крачки, като се олюляваше.

Дженеста не сваляше равнодушния си поглед от него.

Делорран посегна към дръжката на меча.

Кралицата не помръдваше.

Капитанът видимо не можеше да контролира движенията си. Лицето му бе обляно в пот и разкривено от болка. От гърлото му излизаха мъчителни, свистящи хрипове. Той се преви и падна по очи. Дори на земята тялото му продължаваше да се гърчи от болезнени конвулсии. После изви гръб назад и започна да рита с крака. След минута бе вече неподвижен.

Лицето му бе застинало в маска на неописуема мъка.

— Защо да пилея безценните си запаси от магия? — обърна се Дженеста към смълчаните си гости. — Пък и без това исках да изпитам тази отвара.

Изпод масата се появи Сапфир. Котката наведе глава към локвата от разляно вино, но Дженеста й махна с ръка и тя побягна.

Кралицата вдигна глава. Тримата човеци гледаха чашите си със загрижени лица.

— О, не се безпокойте — рече им тя. — Защо ми е да тровя гости, на които имам намерение да се доверя? И ти, Мерсадион, престани да ме гледаш втренчено. Едва ли щях да си правя труда да те повишавам само за да те пратя в гроба. Е, поне засега.

Тя се засмя, сякаш бе казала нещо изключително забавно. След това стана, прекрачи трупа и се приближи към тях.

— Но стига забавления. Да преминем към работата. Генерале, както вече казах, Лекман и хората му имат специални умения. Те са специалисти в откриването на избягали престъпници.

— Искате да кажете, ловци на глави, Ваше Величество?

— Някои ни наричат и така — отвърна Лекман. — Но ние предпочитаме да се наричаме стражари на свободна практика.

— Да, и това става — засмя се Дженеста. — Но не бъди скромен, Лекман. Кажи на генерала за вашата тясна специалност.

Лекман кимна на Грийвър Олей и той извади един чувал и го стовари на масата.

— Тясната ни специалност е да ловим орки — обяви Лекман.

Грийвър отвори чувала. Вътре имаше пет-шест жълто-кафяви овални предмета. Мерсадион се втренчи в тях. Мина известно време, преди да разбере какво представляват.

Изсъхнали оркски глави. На лицето му се изписа погнуса.

Лекман го дари с мазна усмивка.

— Не се безпокойте, занимаваме се само с изменници.

— Генерале, надявам се, че нямате никакви предразсъдъци относно намерението ми да наема тези достопочтени господа — рече Дженеста. — Разчитам да им окажете пълно съдействие при изпълнението на тяхната задача.

У Мерсадион се бореха амбицията и отвращението. Но той скоро се взе в ръце.

— И каква ще е тази задача, Ваше Величество?

— Преследването на Върколаците и, разбира се, връщането на откраднатата ми собственост. За подобна задача са необходими опитни хора.

Мерсадион се обърна към Лекман.

— Само трима ли сте? Или имате и други… помощници?

— Можем да повикаме и други, ако е необходимо, но обикновено работим сами. Така ни е най-удобно.

— И на чия страна сте?

— На своята. — Лекман погледна към Дженеста. — И на този, който ни плаща.

— Те не са нито унисти, нито пантеонисти — обясни Дженеста. — По-скоро неверници, еретици, търсачи на приключения. Така ли е, Лекман?

Ловецът на глави подсмръкна и кимна. Не беше много ясно дали бе съгласен с определения като „неверници“ или „еретици“.

— Което ги прави идеални за моята задача — продължи кралицата. — Тъй като единственото, което ги интересува, е възнаграждението.

— И какво ще правим оттук нататък, господарке? — попита Мерсадион, който все още се бореше със скрупулите си.

— От сведенията, с които разполагаме, може да се заключи, че Върколаците са тръгнали към Троица. Всички ще се съгласите, че това е много подозрително. Може би Делорран е бил прав и те наистина са станали изменници. Лично на мен ми е трудно да го повярвам. Но ако наистина са в Троица, с каквато и да е цел, нашите приятели тук са най-подходящите кандидати за техни преследвачи.

— Какви ще бъдат вашите заповеди? — попита Лекман.

— Най-важна от всичко е реликвата. Ако успеете да избиете Върколаците, и най-вече да видите сметката на водача им — толкова по-добре. Но не и с цената на реликвата. Използвайте всякакви методи.

— Можете да разчитате на нас… Ваше Величество — рече Лекман.