Орки

Ако се съдеше по изражението му, Хаскеер явно бе изключително заинтригуван от тях. Той протегна ръка и застина така, очаквайки Страк да ги положи върху дланта му. Страк отново се поколеба. Накрая все пак ги прехвърли в шепата му.

Хаскеер сведе хипнотизиран поглед към двете звезди.

Отново се възцари мълчание. Някакъв странен блясък гореше в очите на трескавия орк. Най-сетне той вдигна глава и промълви:

— Колко са красиви.

Това бе толкова нетипична реакция за Хаскеер, че Страк едва не зяпна от почуда. Във всеки случай не знаеше какво да каже. Не се и наложи, защото към тях се приближи един от съгледвачите.

— Да видим какво ще ни докладват — рече Страк. — Дай ми ги.

Той протегна ръка. Хаскеер продължаваше да ги разглежда.

— Хаскеер! Върни ми звездите!

— А? О, да. Ето.

Той ги подаде и Страк ги прибра в кесията.

— Какво има, Талаг? — обърна се капитанът към съгледвача.

— Капитане, срещу нас идват хора. Към трийсетина, на около миля по-нататък.

— Враждебно настроени?

— Не зная дали са заплаха, или са просто примамка. Те са предимно женски, малки и старци. Приличат на бегълци.

— Видяха ли те?

— Съмнявам се. Не са военен отряд. Повечето от тях едва ходят.

— Почакайте тук, аз ще ида на разузнаване.

Страк погледна към Хаскеер, но оркът продължаваше да мълчи унесено.

— Алфрей! — извика той. — Ела с мен!

Койла и Джъп заеха мястото си в челото на колоната. Страк и Алфрей пришпориха конете. Още на следващия завой се натъкнаха на хората. Точно както Талаг ги бе описал, те бяха женски с малки на ръце и възрастни, които едва куцукаха. Появата на орките предизвика тревога в редовете им. Децата се притиснаха към майките си, а старците заеха отбранителни пози.

Тъй като не виждаше никакви причини за безпокойство, Страк се приближи към тях. Алфрей и Талаг го последваха.

Една от женските пристъпи напред. Изглеждаше доста млада, доколкото можеше да прецени. Имаше дълга, сплетена на плитки руса коса, която се спускаше до кръста й. Дрехите й бяха разпарцаливени. Очевидно се страхуваше, но въпреки това се изпъна гордо пред Страк.

— Ние сме само жени и деца — заяви тя с потрепващ от напрежение глас. — И старци… Нямаме лоши намерения, нито можем да ви сторим нещо. Искаме само да преминем.

Страк оцени малката й реч като доста храбра.

— Не воюваме с женски и малки — отвърна той. — Нито ви заплашваме с нещо.

— Имам ли думата ти, че няма да ни причините зло?

— Имаш я. — Той огледа изтощените им лица. — Откъде сте?

— От Женска дъбрава.

— Значи сте пантеонисти?

— Да. А вие се сражавате на наша страна, нали? — Беше по-скоро заявление, отколкото въпрос.

— Случвало се е — отвърна Страк уклончиво.

— Така и трябва. Защото и вие, древните народи, също като нас, вярвате в пантеона на боговете.

Страк кимна, но не каза нищо повече по въпроса. Между орките и човеците имаше повече различия, отколкото сходства. Но не виждаше смисъл да повдига тази тема точно сега. Вместо това попита:

— И какво ви накара да напуснете Женска дъбрава?

— Градът бе нападнат от армия на унисти. Избиха повечето от мъжете, а ние сме от малкото оцелели.

— Значи градът падна?

— Не беше, когато го напуснахме. Бяха останали малко защитници, които продължаваха да удържат атаките, но едва ли за дълго. Вие да не сте тръгнали да им помогнете?

— Не — поклати глава Страк. Точно този въпрос не му беше никак приятен. — Ние имаме друга… задача. Тръгнали сме за Прокоп. Съжалявам.

— Надявах се, че сте отговорът на нашите молитви — рече тя с натъжено лице. — Но боговете сигурно ще ме чуят.

— Накъде сте се запътили? — попита Алфрей.

— Ами… бягаме без цел. Ще потърсим някое друго селище на пантеонисти.

— Послушайте съвета ми и не се скитайте из равнините. Точно в този момент целият район около Тъкашка ливада е много опасен.

— И ние така чухме.

— Придържайте се към брега на залива — добави Страк. — Едва ли е необходимо да ви казвам, че трябва да сте далеч от Троица.

— Смятахме да поемем към селищата на западния бряг — призна тя неохотно. — Хекстон или, може би, Вермилиън. Там поне ще ни посрещнат като свои.

— Но пътят дотам е дълъг — рече Страк. Ужасно дълъг и опасен, добави той мислено.

— С божия помощ ще успеем.

Нямаше никакви причини да й симпатизира, но се надяваше да се окаже права.

В този момент иззад завоя се появи дружината и препусна към тях. Сред бегълците отново се разнесе изплашен ропот.

— Не се бойте — успокои ги Страк. — Моите войници няма да ви сторят нищо лошо.

Орките наскачаха от конете и се втренчиха в изплашените хора. На свой ред хората ги оглеждаха с изопнати лица. Особено впечатление им направиха Койла и Джъп. Страк се радваше, че Хаскеер е някъде по-назад, защото точно сега не му бе до грубоватите му подмятания.

— Тръгнахме само с дрехите на гърба си — оплака се жената. — Ще ни дадете ли малко вода?

— Да — кимна Страк. — И храна също. Но не много — трябва да оставим за себе си.

— Благодаря ви. Имате добри сърца.

Страк нареди на неколцина оръженосци да се заемат със задачата.