Орки

Едно от малките излезе напред и започна да ги разглежда, ококорило очички и пъхнало пръст в устата си. С другата ръка се беше уловило за полите на майка си. Жената погледна към малкото и се засмя.

— Трябва да я извините. Че и повечето от нас. Малцина са виждали орки — при това приятелски настроени.

Малкото пусна полата и пристъпи смело напред. Беше се втренчило в Койла и Джъп.

— Какво е това? — То вдигна ръка и посочи лицето й.

Койла не разбра какво има предвид. Изглеждаше доста объркана.

— Знаците на лицето ти — добави малкото.

— А, татуировките. Те показват моя чин.

Детето я гледаше неразбиращо.

— Така всички знаят кой командва — опита се да обясни Койла. После се наведе, взе една пръчка от земята и започна да чертае. — Гледай тук, ще ти покажа. Нашият… военачалник е Страк. — Тя го посочи с пръчката, сетне започна да чертае върху прахта. — Той носи по две извити черти на всяка буза. — Тя нарисува: ( (. — Това означава, че е капитан. Или командир, ако ти е по-ясно. — Койла посочи Джъп. — Той е стотник, затова рисунките на лицето му са ей такива. — Тя нарисува: (- -). — Стотниците са втори по важност след капитаните. Следващата степен е десетник, какъвто съм аз. — Тя нарисува: ( ). — Разбра ли?

Детето закима възторжено, взе пръчката от Койла и започна да чертае безсмислени драскулки по земята.

Оръженосците се върнаха с водата и припасите.

— Не е много — извини се Страк, — но сигурно ще ви дойде добре.

— Повече е, отколкото имахме, преди да ви срещнем — рече жената. — Боговете да ви благословят.

Страк беше смутен. Повечето от предишните му срещи с човеци бяха свързани с кървави боеве и убийства. По негова заповед оръженосците започнаха да раздават припасите на бежанците.

Малкото се бе покатерило на коленете на Койла.

— Чудати са игрите на съдбата, а? — подметна замислено Джъп.

Жената го чу.

— Намирате го за странно? Ние също. Истината е, че не сме по-различни от вас, нито от останалите древни народи. В сърцето си всички ние жадуваме за мир и мразим войната.

— Орките са родени да воюват — отвърна Страк с известно негодувание. — Но това не значи, че го правим заради самото унищожение.

— Моята раса също е вършила много злини — рече жената.

Страк бе изненадан да чуе подобно признание от човек, но си замълча.

Един от войниците минаваше покрай Койла и малкото. В ръката си държеше мях за вода. Малкото протегна ръчички. Оръженосецът махна капачката и му подаде мяха. Детето опря устни в отвора, надигна мяха и изведнъж лицето му се изкриви. От гърлото му се изтръгна ужасен звук.

— Апчихууу!

Койла скочи на крака. Двамата с оръженосеца се отдалечиха на няколко крачки.

За ужас на Страк жената се засмя.

— Бедничката. Настинала е.

— Настинала?

— Да, има съвсем лека простуда. Ще й мине до ден-два. — Тя положи длан на челото на малкото. — Като че ли си няма други грижи. Нищо чудно скоро и ние да я пипнем.

— Тази… простуда — заговори Койла. — Това болест ли е?

— Болест ли? Ами да, предполагам, че е така. Но не е нищо…

— Всички на конете! — извика Страк.

Върколаците захвърлиха меховете и торбите с припаси и се метнаха на конете.

Жената го гледаше стреснато. Спътниците й също.

— Не разбирам. Какво има? Това е най-обикновена простуда.

— Съжалявам — отвърна лаконично Страк. Опасяваше се, че всеки миг войниците му може да се нахвърлят върху хората и да ги избият. — Трябва да тръгваме. Желая ви… всичко най-добро.

Той се обърна и тръгна към коня си.

— Почакай! — извика тя след него. — Почакай! Аз не исках…

Без да й обръща внимание, той се метна на седлото и извика на дружината да потегля.

Всички пришпориха конете и оставиха учудените хора сред облак прах.

— Дано да ни се размине — подметна Джъп, след като се отдалечиха.

— Още едно доказателство, че не бива да се вярва на хората — отбеляза Алфрей. — Унисти или пантеонисти.

Що се отнасяше до Дженеста, единствените добри унисти бяха мъртвите унисти.

Във всеки случай труповете на унистите, които се подаваха от пълната с кръв яма, се оказаха полезни. Само че не всичко бе станало така, както се бе надявала.

Намеренията й бяха да използва съдържанието на ямата като посредник при опитите си за гадаене. По принцип доста полезно средство, особено в тревожни и размирни времена. Нямаше по-голямо предимство от това да знаеш къде точно се намира врагът ти. Проблемът бе, че малко след началото на врачуването върху гладката повърхност на ямата се появи лицето на Адпар.

Този път поне я нямаше самодоволната физиономия на Санара.

В началото Дженеста бе завладяна от гняв и досада, още повече че привидението я поздрави с доста фалшива радост.

— Сега не е време за празни приказки — сопна й се тя.

— О, скъпа — отвърна образът на Адпар. — Аз пък си помислих, че ще поискаш да узнаеш къде се намират изменниците, които преследваш.

Тревожен гонг отекна в главата на Дженеста. Тя си придаде невъзмутим вид и попита:

— Изменници? Какви изменници?

— Можеш да заблудиш подчинените си, скъпа, но не и мен. И престани да се преструваш на малко момиче, защото е отвратително. И двете знаем за какво говоря.

— Да речем, че зная. Какво би могла да кажеш по въпроса?