Орки

— Само, че тези, които търсиш, държат реликвата.

— Какво?

— Пак ли ще кажеш, че не знаеш за какво говоря.

— Откъде ти е известно това?

— Разполагам със свои източници.

— Ако имаш нещо общо с тази история…

— Аз ли? И какво по-точно?

— Ако например се опитваш да се месиш в плановете ми.

— О, значи имаме планове? Дали пък да не се заинтересувам?

— Не се меси в тези неща, Адпар! Ако посмееш да…

— Ваше Величество! — извика някой наблизо.

Дженеста се огледа, премигвайки слепешката. На няколко крачки от нея стоеше генерал Мерсадион с вид на дете, което се готви да признае, че се е напишкало.

— Какво има? — попита го тя.

— Казахте ми да ви информирам, когато сме готови…

— Да, да. Сега ще дойда!

Той отстъпи смирено назад.

Дженеста метна гневен поглед на Адпар.

— Пак ще си поговоря с теб! — Пресегна се и разбърка леденостудената кървава вода, прогонвайки видението.

След това се изправи и закрачи след почтително приведения генерал.

Намираха се на хълм, от който се разкриваше гледка към бойното поле. Битката, която предстоеше да започне, не беше кой знае колко голяма. Щяха да участват не повече от хиляда участници от всяка страна, но изходът й имаше стратегическо значение.

На страната на кралицата се сражаваха пантеонисти, джуджета и орки, като последните представляваха гръбнакът на армията. От другата страна имаше предимно унисти и малко джуджета.

— Готова съм — съобщи тя на Мерсадион. — Закрийте се!

Той махна с ръка и редицата от тръбачи, подредени малко по-надолу по склона, обърнаха гръб на бойното поле и изсвириха пронизителен сигнал. Мерсадион закри очите си с ръце.

Долу в полето, чули сигнала, войниците на Дженеста направиха същото, за голяма изненада на унистите.

Тя вдигна ръце и започна да рисува във въздуха магическа формула. След това бръкна под наметалото си и извади един предмет, който наподобяваше голям скъпоценен камък. Многостенната му повърхност сияеше с ярка, разноцветна светлина.

Дженеста го подхвърли във въздуха сякаш не много силно, ала въпреки това сияещият камък полетя нагоре и настрани, сякаш бе понесен от вятъра. Войниците от вражеската армия го зърнаха и проследиха замаяно издигането му. Почти никой от тях не направи опит да закрие очите си. Малцина се усетиха, че ще се случи нещо непредвидено.

Камъкът продължаваше да се издига бавно и да се върти, разпръсквайки призрачно сияние. После неочаквано избухна, превръщайки се в ярък блясък, който можеше да затъмни стотици светкавици. Взривът от светлина продължи по-малко от секунда. Едва бе угаснал, когато откъм бойното поле долетяха първите писъци. Противниковите войници се блъскаха едни в други слепешката, хвърляха оръжията си и притискаха очите си с ръце.

Последва нов сигнал на тръбачите. Войниците на Дженеста махнаха ръце от очите си, обърнаха се и се заеха с клането.

Мерсадион стоеше до кралицата.

— Полезна добавка към нашето въоръжение — подметна доволно тя. — Заслепяващи муниции.

Виковете и крясъците на безпомощните унисти ставаха все по-силни.

— Само че не можем да я използваме твърде често — призна тя. — Защото е ужасно изтощителна. — Тя попи с кърпичка потта от челото си. — Доведете коня ми.

Генералът се втурна да изпълни заповедта.

Клането на бойното поле продължаваше. Макар да й носеше радост, то по никакъв начин не прогонваше грижите й.

Мислите й бяха насочени към Върколаците.

22.

За Върколаците следващите няколко дни преминаха сравнително спокойно. Единствено Хаскеер бе източник на всеобща загриженост. Той се люшкаше между периоди на въодушевление и потиснатост и често говореше неща, които никой не можеше да разбере. Алфрей твърдеше, че се подобрява и че е на път да се възстанови от едно заболяване, което нерядко сееше смърт сред древните народи. Но изглежда Страк не бе единственият, който се съмняваше в благоприятния изход.

Но и тази грижа бе забравена, когато вечерта на третия ден приближиха Прокоп.

Родината на тролите се намираше в центъра на големите равнини. В началото равнинните треви отстъпиха място на шубраци, които на свой ред бяха заменени от горички. Накрая горите изчезнаха, прогонени от скалистата, безводна земя.

Същинският Прокоп се състоеше от струпани един до друг назъбени каменисти хълмове. Сякаш в далечни и незапомнени времена земята под тях е била покрита с пръст и само тези, стърчащи нагоре зъбери бяха останали да напомнят за онова, което се крие отдолу. Но за орките — както за и всички останали древни народи — не беше тайна, че подпочвените води и миньорските способности на тролите бяха превърнали скритите под повърхността скални маси в лабиринт от тунели, камери и пещери. Какво имаше в тях си оставаше загадка. Почти никой от осмелилите се да се спуснат долу не се бе завърнал, за да разкрие истината.

— И кога за последен път някой е дръзвал да нападне това място? — попита Страк.

— Не зная — отвърна Койла. — Сигурна съм обаче, че е разполагал с по-сериозна армия от дружина изнурени орки.

— Кимбал Хоброу изглежда вярва, че ще може да се справи с тази задача.

— Той също няма да се яви тук с малобройна армия. Погледни ни — шепа орки сме.