Орки

— За който дори не знаем къде води — подметна Койла.

— Страк — обади се Джъп. — Да речем, че долу има звезда и ние я открием. После какво?

— Надявах се никой да не зададе този въпрос.

— Но вече го зададоха, Страк — обади се Алфрей. — Инак защо дойдохме тук?

— Ами… нямаше какво друго да правим. Ние сме орки. Трябва ни цел. Знаеш го добре.

— Добре, да речем, че се измъкнем живи и невредими от Прокоп — съгласи се Койла. — Ако ще търсим останалите звезди, трябва ни някакъв план.

— Досега имахме късмет — съгласи се Джъп. — Но едва ли вечно ще е така.

— Късмета ние сами си го създаваме — заяви спокойно Страк.

Койла вече имаше идея.

— Сетих се — можем да предложим звездата, или звездите, на Дженеста…

— Това вече го обсъждахме — прекъсна я Страк.

— Добре де, ще ги предложим на някой друг тогава.

— И на кого?

— Нямам представа! Страк, и аз като всички останали се улавям за сламки. Помислих си, че ако не успеем да открием всичките пет звезди, тези, които са у нас, няма да са ни от никаква полза. Докато пълна торба с жълтици ще направи живота ни по-приятен.

— Звездите са сила. Сила, която може да свърши много добрини за орките и за другите древни народи. Няма да ги предам така лесно. Що се отнася до парите, забравяш за пелуцида. Дори малко от него ще ни донесе огромна печалба.

— А, като стана дума за кристала — обади се Алфрей. — Решихте ли как да го разпределите?

— Предлагам засега да го оставим обща собственост. Ще го ползваме за нуждите на дружината. Някакви възражения?

Нямаше.

Хаскеер изслуша целия разговор от разстояние. Когато свършиха, се приближи със замислено изражение, каквото напоследък често виждаха на лицето му.

— Какво става? — попита ги той.

— Чудим се как да влезем в Прокоп — обясни му Койла.

Лицето на Хаскеер се озари, сякаш му бе хрумнала идея.

— Защо не попитате тролите?

Те се разсмяха. После постепенно осъзнаха, че Хаскеер не се шегува.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Алфрей.

— Помислете си, колко щеше да е добре, ако тролите ни бяха приятели.

— Какво? — Алфрей зяпна от почуда.

— Възможно е, нали? И всички останали врагове, ако предпочитахме да разговаряме с тях, вместо да ги нападаме.

— Хаскеер, не мога да повярвам, че го чувам от теб — призна Койла.

— Нима казвам нещо погрешно?

— Не… но тези думи са толкова необичайни за теб.

Той помисли малко и отговори:

— Ах. Ами добре. Да ги избием всичките тогава.

— Е, да, нещо такова очаквах да чуя от теб.

Хаскеер разцъфна.

— Хубаво. Кажете ми, когато ви потрябвам. Ще ида да нахраня конете.

Той се обърна и се отдалечи.

— Какво му става? — попита Джъп.

Койла поклати глава.

— Напоследък просто не е същият.

— Алфрей, все още ли смяташ, че ще се оправи след болестта? — попита Страк.

— Доста бавно се възстановява, съгласен съм. Но това се случва с войници, изкарали треска. Понякога минава доста време, докато дойдат на себе си.

— Да дойдат на себе си! — възкликна Койла. — Хаскеер толкова не прилича на себе си, че сякаш са го сменили с някой друг!

— Не зная дали да се тревожа, или да благодаря на боговете за промяната — подметна Джъп.

— Ако не друго, поне престана да се заяжда с теб.

— Алфрей, смяташ ли, че се държи така заради болестта? — заговори Страк. — Не е ли възможно да има и друга причина? Например да е получил удар по главата, без да забележим?

— Няма признаци за подобно нещо. Пък и щяха да останат белези.

— Добре, но дръж го под око, моля те.

— Няма да го вземеш с нас долу, нали? — попита Койла.

— Не, ще ни бъде в тежест. Ще го оставим тук с войниците, които ще пазят конете и лагера. Мислех, че и ти ще искаш да останеш, Койла.

Ноздрите й трепнаха от обзелото я раздразнение.

— Да не искаш да кажеш, че и аз ще съм ви в тежест?

— Разбира се, че не. Но и друг път си споменавала, че не се чувстваш добре в затворени пространства. А ми се ще да оставя някого, на когото бих могъл да разчитам. — Той забеляза изражението й и добави: — Това също е важна задача. Кой ще продължи делото ни, ако не се върнем?

— Съвсем сама?

Джъп се захили.

— Забравяш Хаскеер.

— Много смешно! — облещи му се тя.

Всички погледнаха Хаскеер. Той галеше коня по главата и го хранеше от шепата си.

23.

Това беше израз на Божия гняв. Кимбал Хоброу не се съмняваше.

Преследването на безбожниците, които му бяха отнели онова, което му принадлежеше, го беше отвело до бреговете на Калипар. Отрядът му се бе смалил до десетина фанатизирани последователи. Малко преди да се спусне нощта, се натъкнаха на зловеща сцена. Досами пътя, сред опустошен лагер, се въргаляха телата на дузина човеци, повечето жени и деца. По дрехите им Хоброу позна, че са еретици — пантеонисти, странящи от пътя на праведните.

Той скочи от коня и закрачи между труповете, следван от своите помощници. Дори картината на осакатените тела, отрязани крайници и потъмняла плът да му въздействаше по някакъв начин, това не пролича на лицето му.