Орки

— Няма значение. Виждам, че и вашата не е лесна. Отдавна ли пътувате?

— Вече ми се струва цяла вечност.

— Откъде сте?

— От Женска дъбрава. Но по нашите места станаха размирици.

— Размирици има навсякъде, госпожо. Живеем в неспокойни времена.

Тя огледа Блаан и Олей.

— Приятелите ви са много мълчаливи.

— Не са сладкодумци, вярно е. Повече ги бива в работата. Но да не губим време в празни приказки. Спряхме, защото се надявахме, че ще можете да ни помогнете.

— Както вече казах, нямаме…

— Не става въпрос за това. Въпросът е, че ние търсим един… отряд, и тъй като пътувате отдавна, може би сте го видели.

— Доста малко хора срещнахме по време на пътуването.

— Не говоря за хора. Имам предвид древните народи.

На лицето й отново се изписа съмнение.

— И кой народ по-точно?

— Орките.

Лицето й трепна и това не остана скрито от погледа му.

— Ами, аз…

— Но нали ги срещнахме, мамо!

Ловците на глави извърнаха погледи. Едно малко момиче беше излязло пред групата.

— Онези смешни същества с татуировките по лицата — продължи детето. Говореше носово, сякаш имаше настинка. — Не може да не ги помниш!

Лекман вече знаеше, че са попаднали на златна жила.

— О, да — кимна жената, сякаш едва сега се бе сетила. — Наистина срещнахме една група орки, преди няколко дена. Но само се разминахме с тях. Изглежда много бързаха.

Лекман тъкмо се готвеше да продължи разпита, когато детето се приближи към него.

— Вие техни приятели ли сте? — попита то.

— Не се меси! — скастри я той, ядосан, че ги прекъсват.

Детето отстъпи уплашено назад и се скри сред групата. Но реакцията на Лекман бе изплашила и жената. Останалите пантеонисти също настръхнаха, но Лекман виждаше, че не представляват заплаха.

Той заряза приятелския маниер.

— Знаете ли накъде тръгнаха тези орки?

— Откъде да знаем? А и защо са ви притрябвали?

— Имаме да довършим една работа с тях.

— Сигурни ли сте, че не сте унисти?

Той се ухили като изгладнял плъх.

— Не сме унисти, можете да не се съмнявате.

Олей и Блаан се изхилиха неприятно.

— Кои сте вие?

— Пътешественици, които ще продължат по пътя си веднага щом получат малко сведения. — Той се огледа със зъл поглед. — Може би мъжете ви ще знаят накъде поеха орките?

— Ами те… отидоха да търсят храна.

— Позволете да се усъмня… госпожо. Мисля си, че мъжете ви ги няма никакви. — Той изгледа спътниците й. — Гледам и младежи нямате. А поне един-двама щяха да останат с вас да ви пазят.

— Наблизо са и скоро ще се върнат. — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Ако не искате да си имате неприятности…

— Не ви бива да лъжете, госпожо. — Той втренчи поглед в момичето. — Но нека си останем приятели, какво ще кажете? Та накъде тръгнаха онези орки?

Тя прочете заплахата в очите му и сведе глава.

— Чух ги да споменават Прокоп.

— Страната на тролите? Че защо им е да ходят там?

— Откъде мога да знам?

— И нищо друго ли не казаха?

— Не, нищо.

— Съмнявам се, че ми казвате всичко, което знаете — рече той заплашително. — Може въобще да не са тръгнали за Прокоп.

— Казах ви каквото зная. Няма друго.

— Тъй, госпожо, но нямате нищо против да се уверим, нали?

Той кимна на Блаан и Олей. Тримата заобиколиха жената.

Когато приключиха и си тръгнаха, Лекман не се съмняваше, че тя бе казала истината.

Според Страк обстоятелствата налагаха да преминат към директен подход.

— Имаме само една възможност — да нападнем. Влизаме, вършим си работата и изчезваме.

— Мисля, че е подходът е правилен — присъедини се Койла. — Но все пак трябва да предвидим и затрудненията. Първо — влизането. Единственият възможен път е кладенецът в пещерата. Може въобще да не е свързан с лабиринта на тролите. А дори да е, може да е невероятно дълбок.

— Имаме предостатъчно въже. Ако трябва, ще идем да намерим още.

— Добре. Но това не изчерпва всичко, Страк. Не знаем колко са дълги тунелите долу. Каква е гаранцията, че бързо ще открием звездата? Освен това сигурно ще е непрогледен мрак. А тролите виждат чудесно в тъмнината. За разлика от нас.

— Ще направим факли.

— С което само ще се издадем. Освен това те познават терена.

— Не и дотам, докъдето се простират мечовете ни.

— Остава въпросът с измъкването. Как смяташ, че ще се получи? От само себе си?

— И преди сме си залагали главите, Койла. Няма да ме уплашат дребни трудности.

Тя въздъхна.

— Твърдо си решил, нали?

— Добре ме познаваш. Но ще взема с мен само доброволци.

— Това не ме безпокои. По-важното е да обмислим как точно да го направим. Не може просто да се хвърлим с главите напред.

— Понякога и така става. Освен ако не измислиш нещо по-добро.

— Точно това е проблемът, че не мога.

— Забравихте ли Хоброу? — намеси се Алфрей.

— Натрихме му добре носа. Едва ли ще се появи толкова скоро тук.

— Но не е само той. Доколкото знам, из страната гъмжи от кръвожадни типове, които горят от нетърпение да ни открият. Ясно ви е, че по-трудно се удрят подвижни цели.

— Съгласен. Но пък цели, които отвръщат на стрелбата, по-лесно биват оставяни на мира.

— Какво искаш да кажеш, Страк? — попита Койла.

Той вдигна глава.

— Здрачава се. Утре ще потърсим друг път за влизане. Ако не намерим, ще се спуснем през кладенеца.