Орки

— Малко сме, вярно е, но имаме опит, въоръжени сме добре и сме твърдо решени…

— Не ги пробутвай точно на мен, Страк — засмя се Койла. — Пък и аз съм от тези, които предпочитат да са на свеж въздух. По-важното е как да се промъкнем вътре.

— Говори се, че има тайни пътища. Разбира се, едва ли ще намерим случайно някой от тях, така че остава да се отправим към главния вход. Все ще е някакво начало.

— Че той не е ли също скрит?

— Едва ли, след като го охраняват добре. Пък и Прокоп не се слави с гостоприемството си.

— Не става ли дума за това там — Койла му посочи към голямо и тъмно петно, което се открояваше насред масивна скална издатина. Като напрегна очи, Страк установи, че това е отвор.

Приближиха го предпазливо. Оказа се, че е вход на пещера, но много голям — с височината на селска къща. Изглеждаше пуст, но не можеха да са съвсем сигурни, тъй като вътре бе тъмно.

— Може би това ще свърши работа — рече Койла и извади от пояса си огниво и парче кърпа, което използваше, за да чисти ножовете си. Запали плата с огнивото и го вдигна, колкото да виждат на няколко крачки пред себе си.

— Прилича на задънена кухина в скалите — рече Страк.

Койла погледна надолу.

— Спри! — прошепна тя и го дръпна за ръката. Гласът й отекна в стените. — Погледни.

Само на три крачки пред тях в хода зееше отвор. Приближиха се към него и надзърнаха през ръба, но не успяха да различат нищо в непрогледния мрак. Койла пусна горящото парче плат. То полетя надолу, превърна се в мъждукаща точица и изчезна.

— Май че е бездънна — промърмори Койла.

— Съмнявам се. Пък и докато измислим нещо по-добро, това е едничкият ни път навътре. Да се връщаме.

Грийвър Олей нагласи черната превръзка на окото си.

— Винаги започва да ме боли, когато тези негодници са наблизо — оплака се той.

Лекман прихна подигравателно. Олей се намръщи.

— Подигравай ми се. Но докато бяхме в двореца с всички тези орки наоколо, щях да умра от болки.

— Какво мислиш, Джабез? — попита Лекман. — Наш’то момче да не е скрило хрътка за орки в празната дупка на окото си?

— Ами — озъби се Блаан. — Той самият си е хрътка за орки, откакто онез му избиха окото.

— Дрънкате глупости и двамата — изръмжа Олей. — И не ми викай момче, Мика.

Троица бе останала далеч зад тях. Бяха се постарали да заобиколят отдалеч това голямо човешко селище. Би било глупаво да минават през него. Но от жените, с които бяха разговаряли в нивите, представяйки се за добропорядъчни унисти, бяха научили, че дружината е преминала по тези места.

Изглежда се бе случило още нещо, но когато Лекман се опита да узнае подробности, жените изведнъж замлъкнаха. Разбраха само, че орките са направили нещо много лошо — нещо, което е накарало половината град да ги преследва чак до Калипарския залив. Което от своя страна идваше да посочи, че Върколаците не са в съюз с унистите. Ловците на глави обаче не даваха пукната пара за последното. Всичко, което ги интересуваше, бе да се доберат до реликвата и до толкова оркски глави, колкото можеха да отнесат в двореца, за да получат наградата.

По тази причина те също се отправиха към Калипар, с надежда да открият пресни следи. Но вече няколко дена следваха брега на залива, без да мярнат и косъм от изменниците.

— Мисля си, че не ще ги намерим по тез места — обяви Блаан.

— Остави мисленето на мен, Блаан — посъветва го Лекман. — То не е от силните ти страни.

— Може и да е прав, Мика — намеси се Олей. — И да са били тъдява, тръгнали са си вече.

— А, значи окото ти не е чак толкоз сигурно в края на краищата — присмя му се Лекман.

Разговорът им секна, когато заобиколиха дърветата.

— Това пък какво е? — ококори се Лекман.

От другата страна на пътя имаше малък, вдигнат с подръчни средства лагер. Обитателите му бяха жалка сбирщина от облечени в парцаливи дрехи жени, деца и старци. Изглеждаха доста изтощени.

— Не виждам никакви мъже — отбеляза Олей. — Не и такива, които да ни се опънат.

Хората също ги видяха и наскачаха уплашено.

Една жена се отдели от групата и се приближи към тях. Имаше дълга руса коса, привързана с износена панделка. Лекман си помисли, че има високомерна осанка.

Тя изгледа тримата странници. Високият имаше белег. Ниският бе с груби черти и превръзка на окото. Гологлавият бе с телосложение на тухлен нужник.

Лекман я надари със злобна усмивка.

— Добър ви ден.

— Кои сте вие? — попита тя с нескрита подозрителност. — Какво искате?

— Няма от какво да се плашите, госпожо. Ние сме скромни хорица, тръгнали по работа. — Той изгледа хората зад нея. — И май имаме нещо общо.

— И вие ли сте пантеонисти?

Точно това му трябваше.

— Да, госпожо. Богоугодни хорица като вас.

Тя изглежда леко се успокои.

Лекман освободи единия си крак от стремето.

— Имате ли нещо против да сляза?

— Не бих могла да ви спра.

Той слезе от коня, като се стараеше да се движи бавно, за да не я изплаши. Олей и Блаан последваха примера му.

Лекман се протегна.

— Цял ден яздихме. Хубаво е да си почине човек.

— Прощавайте, ако ни сметнете за негостоприемни — извини се жената, — но не можем да ви предложим нито храна, нито вода.