Орки

Не беше съвсем сигурен дали това е покана.

— Би било много хубаво — отвърна уклончиво. — Ще ми се да можех.

— Спира ли те нещо?

— Не зная как да стигна до тези земи.

Тя се разсмя.

— Ама наистина винаги говориш в гатанки. Как можеш да кажеш подобно нещо, след като вече си тук?

— Може да ти прозвучи глупаво, но е така. — Той се обърна и погледна надолу, към ревящата в каньона река. — Разбирам защо съм тук, колкото реката разбира защо и накъде тече. Дори по-малко от нея, защото реката винаги тече към океана и не познава времето.

Жената се приближи към него.

— Ние също не познаваме времето. Носим се по течението на реката на живота. — Тя бръкна в кесията на пояса си и извади две камъчета — малки и гладки. — Тези ги взех от брега на реката. — Тя се пресегна, разтвори шепа и камъчетата полетяха надолу. — Сега те отново се сляха с реката, както ние с теб се сливаме с реката на времето. Има някакъв таен смисъл в това, че се срещаме на моста.

— Не разбирам за какво говориш.

— Наистина ли?

— Зная, че това, което казваш, е истина, но не мога да вникна в него.

— В такъв случай отвори съзнанието си и ще се получи.

— И как да го сторя?

— Като не се опитваш.

— Сега пък ти говориш в гатанки.

— Истината е съвсем проста, ние сме тези, които я превръщаме в гатанки. Но скоро и ти ще разбереш.

— Кога?

— Всичко започва с този въпрос. Имай търпение, страннико. — Тя се усмихна. — Все още те наричам „странник“. Дори не зная името ти.

— Нито аз твоето.

— Как ти казват?

— Страк.

— Страк. Силно име. Подхожда ти. Да… Страк. — Тя го повтори, сякаш му се наслаждаваше: — Страк…

— Страк. Страк! Страк!

Някой го разтърсваше.

— А? Какво… а ти как се казваш?

— Аз съм — Койла. Ти коя реши, че съм? Събуди се, Страк!

Той примигна и се огледа. Зазоряваше се. Бяха в Прокоп.

— Изглеждаш странно, Страк. Какво ти има?

— Ами… не… просто сънувах.

— Напоследък често ти се случва. Добре ли си?

— Да.

— Кошмар ли беше?

— Не. Съвсем не. Най-обикновен сън.

Дженеста сънуваше кръв и разрушения, страдания и отчаяние. Сънят й бе изпълнен с похот и с начин за задоволяването й.

Когато се пробуди, откри, че е в своето „светилище“. Върху олтара все още лежеше изкорменото тяло на жертвата й от ритуала предната нощ — младеж от човешката раса, току-що навлязъл в зрелост. Без да поглежда към него, тя се надигна и загърна голото си тяло в кожено наметало. Чифт високи ботуши оформиха тоалета й.

Зазоряваше се, а я чакаше важна работа.

Когато излезе от помещението, часовоите тракнаха с токове.

— Последвайте ме! — нареди им тя с пресипнал глас.

Преведе ги през лабиринт от сумрачни коридори, сетне се изкачи по каменно стълбище и се озова на открито, във вътрешния двор на двореца.

Тук вече се бяха строили няколкостотин войници от армията й — избрани представители на всички отряди. Един сигурен начин мълвата за онова, което предстоеше да се случи, да се разпространи и до последния орк от ордата на Дженеста.

Войниците бяха строени с лице към забита в земята греда, висока колкото малко дърво. Пред нея бяха струпани снопове изсъхнали клони. За гредата бе завързан облечен във военна униформа орк.

Генерал Мерсадион посрещна Дженеста с дълбок поклон.

— Готови сме да започваме, Ваше Величество.

— Да прочетат обвинението.

Мерсадион кимна на оркския капитан. Той пристъпи напред и вдигна пред себе си пергаментов свитък. С гръмовен глас, заради който му бе поръчана тази неприятна задача, капитанът зачете:

— По заповед на Нейно имперско величество кралица Дженеста свеждаме до знанието ви заключенията на военния трибунал в случая с Крекнер, десетник от Имперската орда.

Всички очи се извърнаха към завързания за гредата.

— Обвиненията срещу споменатия Крекнер са както следва: Първо — че съзнателно е отказал да изпълни заповед, издадена от вишестоящ офицер, и второ, че чрез неизпълнението на тази заповед е проявил страх пред лицето на врага. Трибуналът го намира за виновен по отправените обвинения и постановява да бъде наказан така, както съответства на извършеното нарушение.

Капитанът сгъна свитъка. На площада цареше мъртвешка тишина.

Мерсадион пристъпи към завързания.

— Имаш право да помолиш кралицата за милост. Ще се възползваш ли?

— Да — отвърна Крекнер. Гласът му бе равен и силен. Очевидно бе войник с достойнство.

— Да чуем — подкани го Мерсадион.

Крекнер извърна глава към кралицата.

— Ваше Величество, не съм имал ни най-малко намерение да се възпротивявам на заповедите. Наредиха ни да подгоним врага, но на земята лежаха неколцина наши ранени другари. Задържах се само колкото да спра кръвта от раната на един от тях и, повярвайте ми, със сигурност му спасих живота. Веднага след това се хвърлих в атака. Не съм проявявал неподчинение, а по-скоро състрадание към събрат. Моля за прошка, Ваше Величество. Смятам, че присъдата ми е несправедлива.

Това вероятно бе най-дългата и най-старателно обмислената реч в живота му. Той вдигна умоляващ поглед към Дженеста.

Тя направи продължителна пауза, преди да заговори. Доставяше й удоволствие мисълта, че както осъденият, така и всички останали се надяват да прояви милост.