Орки

— Заповедите се дават, за да бъдат изпълнявани — обяви накрая. — Няма изключения… особено, за да се проявява състрадание. — Тя предъвка думата, сякаш бе горчив хап. — Отхвърлям молбата. Присъдата ще бъде изпълнена. Нека неговата участ е назидание за останалите.

Тя вдигна ръка и промълви кратко заклинание. Осъденият орк се приготви да умре. Сноп ярка светлина бликна от пръстите й, изви се във въздуха и облиза клоните в краката му. Сухото дърво пламна мигновено. Жълтеникаво оранжеви езици се издигнаха нагоре.

Осъденият посрещна смъртта храбро, но към края не можа да се сдържи и писъците му отекнаха в двора. Дженеста наблюдаваше равнодушно поглъщащия го огън.

В мислите й не Крекнер, а Страк бе изгарящият на кладата.

Върколаците бяха готови за тръгване.

Страк се опасяваше, че Хаскеер ще се разсърди, задето не са го взели в отряда. Но сгреши. Десетникът прие новината без възражения. Кой знае защо това му се стори по-обезпокояващо, отколкото ако беше надигнал глас, както обикновено.

Страк отведе настрани Койла, Алфрей и Джъп и им представи плана си.

— Както вече се уговорихме, Койла ще остане в лагера с Хаскеер — рече той. — С вас ще бъде и Рефдоу.

— А пелуцидът? — попита тя.

— Събрахме го в два чувала, вместо да го държим по седлата. — Той посочи чувалите, поставени близо до завързаните коне. — Хубаво ще е да го натоварите на конете. Нека са готови за тръгване.

— Ясно. А звездите?

Страк бръкна в кесията си.

— Вземи ги. Какво ще правиш с тях, ако не се върнем, е твоя работа.

Тя огледа в продължение на няколко секунди двете звезди, сетне ги прибра в своята кесия и рече усмихната:

— Дано не стигаме дотам. А ти имаш ли някакви идеи, в случай че не се появите?

— Не и да тръгвате да ни търсите.

— Добре — съгласи се неохотно тя.

— Смятай го за заповед. Ако до утре на обед не се появим, почти е сигурно, че няма да се върнем. Оставям на теб да решиш какво да правиш по-нататък.

Тя кимна.

— Същото важи и ако тролите цъфнат тук преди нас.

— А ние какво ще правим долу, Страк? — попита Алфрей.

— Ще решаваме според обстановката. Няма как иначе. Не знаем какво ни чака.

— Значи тръгваме на сляпо.

— Е, не ни е за пръв път, нали?

— Това, което повече ме безпокои — обади се Джъп, — е, че там долу наистина ще сме слепци.

— Тролите виждат по-добре от нас в тъмнината — това е вярно. Но ние ще вземем факли. Докато разполагаме с тях, можем да мерим силите си с врага. И не бива да подценявате елемента на изненадата.

— И въпреки това предприемаме огромен риск.

— Рискът е нашият занаят. На това са ни обучавали от малки. Имаме повече опит от къртиците долу.

— Е, дано си прав. Не е ли време да тръгваме?

— Време е. Викайте оръженосците. Нека донесат въжетата и факлите.

Джъп и Алфрей тръгнаха да изпълнят заповедта.

— Ще ви придружа до пещерата — предложи Койла. — Нещо против?

— Не. Но не се задържай там. Искам да се върнеш в лагера и да помагаш в охраната му.

Дружината тръгна, изпроводена от тревожните погледи на Рефдоу и Хаскеер.

На дневна светлина пещерата изглеждаше още по-мрачна и страшна. Веднага щом влязоха, те запалиха факлите.

— Я хвърлете няколко долу — нареди Страк.

Двама оръженосци пуснаха факлите си в отвора на кладенеца. Този път успяха да ги проследят до самото дъно. Не беше нито близо, нито прекалено далече.

— Е, поне знаем, че не е по-дълбоко от въжетата, с които разполагаме — засмя се Алфрей.

Пламтящите факли на дъното хвърляха известна светлина, но тя не бе достатъчна, за да видят какво има долу. Поне не се забелязваше никакво движение и това бе успокояващо.

Неколцина оръженосци завързаха трите въжета за близките дървета.

— Ще се спуснем бързо и почти накуп — рече Страк. — В случай че долу ни очаква клопка.

Дружината се разпредели на три опашки зад въжетата. Запалиха още факли и ги раздадоха. Някои от войниците стиснаха ножове в зъбите си.

Койла им пожела успех и си тръгна. Страк кимна.

— Започваме — рече той и улови въжето.

Спусна се пръв. Останалите го последваха веднага.

24.

Страк пусна въжето и скочи от десетина стъпки височина. Веднага щом се приземи, извади меча си. Джъп тупна до него и също оголи оръжието си. Малко след това наоколо се струпаха и останалите Върколаци от отряда.

Намираха се в овално помещение, три пъти по-широко от кладенеца, през който бяха слезли. От него излизаха два тунела, по-големият бе точно пред тях, а по-малкият — вляво.

Цареше гробна тишина, нямаше и следа от обитателите. Посрещна ги задушливата миризма на почва и влага.

— Сега какво? — прошепна Джъп.

— Първо ще осигурим единствения изход към повърхността. — Страк повика двама оръженосци. — Лиффин, Бохсе. Оставате тук да пазите въжетата. Няма да мърдате, докато не изтече крайният срок, който определихме.

Двамата кимнаха и заеха позиции.

— Въпросът е накъде да тръгнем — подхвърли Алфрей, като оглеждаше двата тунела.

— Мислиш ли, че трябва да се разделим на две групи, капитане? — попита Джъп.

— Не, точно това искам да избегнем. И без това сме малко.

— Тогава какво ще правим? Ще хвърляме монета?