Остатъкът от деня

— Напоследък постоянно сте изморена, мис Кентън. По-рано нямахте навика да прибягвате до подобно извинение.

За моя изненада след тези думи изведнъж избухна:

— Мистър Стивънс, имах изключително напрегната седмица. Крайно съм изморена. Истината е, че вече от три-четири часа копнея да си легна. Аз съм много, много изморена, мистър Стивънс, толкова ли не можете да го проумеете?

Не че бях очаквал някакво извинение, но трябва да призная, че този рязък отговор ме смути донякъде. Все пак реших да не навлизаме в ненужни спорове, затова отвърнах спокойно:

— Щом се чувствате така, мис Кентън, не виждам смисъл да продължаваме с тези вечерни срещи. Съжалявам, че през цялото време не съм имал представа какво огромно неудобство съм ви създавал.

— Мистър Стивънс, единственото, което казах, е, че тази вечер съм изморена…

— Не, не, мис Кентън, напълно ви разбирам. Вие водите активен живот и тези срещи са абсолютно ненужно допълнение към товара ви. Има толкова други начини да осъществяваме необходимия професионален контакт.

— Мистър Стивънс, аз просто казах…

— Говоря съвсем сериозно, мис Кентън. Дори напоследък сам бях започнал да се питам дали не е време да прекратим с тези срещи, като се има предвид колко много удължават и без това дългите ни работни дни. Фактът, че сме се срещали тук години наред, не е причина да не потърсим друг, по-удобен начин за в бъдеще.

— Мистър Стивънс, моля ви, аз съм твърдо убедена, че срещите ни са изключително полезни…

— Но не са удобни за вас, мис Кентън. Те ви изморяват. Предлагам ви отсега нататък да си споделяме важната информация по време на нормалния работен ден. Ако не успеем да се намерим, можем да си оставяме писмени съобщения на вратите. Това ми се струва идеалното решение. А сега, мис Кентън, приемете извиненията ми, че ви задържах толкова дълго. Много благодаря за какаото.

Естествено — а и защо да не си го призная? — често съм си мислел как ли щяха да се подредят нещата впоследствие, ако не бях действал толкова категорично. Искам да кажа, ако бях склонил да възстановим вечерните си срещи, както на няколко пъти по-късно мис Кентън ми беше предлагала. Сега разсъждавам по този въпрос, защото в светлината на последвалите събития би могло да се допусне, че решавайки завинаги да прекратя тези срещи, може би не съм съзнавал напълно какво правя. Дори не е изключено това дребно мое решение да се е оказало повратната точка и да е тласнало нещата в посоката, която се оказа необратима.

От друга страна обаче, ако човек вземе да преравя миналото за такива „повратни точки“, току-виж започне да ги съзира навсякъде. Защото не само случката с вечерните срещи, ами и епизодът в моята стая би могъл да се нарече „повратна точка“. Какво можеше да произлезе, питам се, ако бях реагирал по-различно, когато нахлу с вазата с цветята? А нищо чудно — особено след като се случи горе-долу по същото време — срещата ми с мис Кентън в трапезарията онзи следобед, в който получи вестта за кончината на леля си, да се изтълкува и тя като поредната „повратна точка“.

Всъщност новината за смъртта бе пристигнала няколко часа по-рано и аз лично почуках на вратата на стаята й и й подадох писмото. Влязох за малко да обсъдим някакъв професионален проблем. Спомням си, че седяхме на масата и насред разговора мис Кентън отвори писмото. За миг застина неподвижна, но за нейна чест запази спокойствие и прочете съобщението поне два пъти. После внимателно прибра листа в плика и ме погледна.

— От мисис Джонсън е, приятелка на леля ми. Пише, че леля е починала онзи ден. — След кратка пауза добави: — Погребението ще бъде утре, така че дали ще може да си взема свободния ден?

— Сигурен съм, че би могло да се уреди, мис Кентън.

— Благодаря, мистър Стивънс. Сега простете, ала ще ви замоля да ме оставите за няколко минути сама.

— Разбира се, мис Кентън.

Излязох от стаята и чак тогава ми хрумна, че не бях изказал съболезнованията си. Представях си какъв удар е за нея новината, след като тази леля й е била като майка. Спрях се отвън в коридора и се замислих дали да не се върна, да почукам и да поправя грешката си. После обаче си казах, че по този начин бих могъл да нахлуя в личната й мъка. И наистина имаше голяма вероятност в мига, само на няколко крачки от мен мис Кентън да плаче. Тази мисъл надигна някакво странно чувство в гърдите ми и ме накара известно време безпомощно да снова по коридора. Все пак след малко реших да изчакам по-удобен момент, за да изразя съчувствието си, и продължих по пътя си.

Така се случи, че я видях чак следобед, когато, както вече отбелязах, се натъкнах на нея в трапезарията. Мис Кентън подреждаше сервизите в бюфета. До този момент няколко часа поред бях мислил за скръбта й и най-вече какво да направя или кажа, за да облекча поне малко болката. И щом чух стъпките й в трапезарията — бях зает с нещо в преддверието, — изчаках около минута, после изоставих работата си и я последвах.

— А, мис Кентън — рекох. — Как се чувствате този следобед?

— Много добре, благодаря, мистър Стивънс.

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря.