Остатъкът от деня

Като заявявам това, нямам никакви намерения да се оправдавам, че позицията, която заех във връзка с инцидента с книгата онази вечер, е била неправилна. Трябва да разберете, че в случая ставаше дума за много важен принцип. Работата е там, че когато мис Кентън, връхлетя в стаята ми, аз бях „свободен“. А естествено е всеки иконом, който се гордее с призванието си, който се стреми да достигне онова „достойнство, характерно за професията“ — както го бяха формулирали в дружество „Хейс“, — никога да не допуска да изглежда „свободен“ в присъствието на други хора. И наистина нямаше никакво значение дали в стаята бе влязла мис Кентън или някой напълно непознат. Всеки иконом трябва да бъде виждан, че живее с ролята си, пълно и всеотдайно. Не може да го гледат как в даден момент я отхвърля, за да я нахлузи като сценичен костюм в следващия. Съществува една ситуация и тя е единствена, в която икономът, държащ на достойнството си, би могъл да си позволи да се разтовари от ролята си — и това е, когато е абсолютно сам. Тогава сигурно ще ме разберете, че щом мис Кентън нахлу в момент, в който не без основание смятах, че трябва да бъда сам, вече беше въпрос на принцип, на достойнство да не ме вижда в друга светлина, а единствено в светлината на ролята ми.

Както и да е, във всеки случай нямах намерение да анализирам този дребен, толкова отдавнашен епизод от всичките му страни. Най-важното беше сигналът, че отношенията между мен и мис Кентън бяха достигнали — естествено, постепенно и в продължение на много месеци — едно неуместно ниво. Самият факт, че тя можеше да се държи по начина, който демонстрира онази вечер, беше доста смущаващ, затова, след като я отпратих от стаята и успях да поподредя мислите си, взех твърдо решение да поставя професионалните ни контакти на по-строга основа. Но до каква степен точно този случай допринесе за рязката промяна, която по-късно претърпяха взаимоотношенията ни, сега не мога да преценя. Може да е имало и други, по-сериозни причини, като например историята с нейните свободни дни.

Още откакто пристигна в Дарлингтън Хол, та чак до месец преди случката в стаята ми, мис Кентън взимаше свободните си дни по точно определена схема. На всеки шест седмици използваше по два свободни дни, през които отиваше да види леля си в Саутхамптън. Иначе следваше моя пример. Не взимаше свободните си дни, а само в някой изключително спокоен период можеше да прекара деня в разходки из имението или пък в четене на книги. Но изведнъж схемата се промени. Тя започна до последната минута да използва полагащите й се по договор свободни дни и да изчезва редовно от къщата още в ранна утрин, без да оставя никаква информация, освен в колко ще се прибере вечерта. Разбира се, никога не превишаваше полагащото й се време, затова смятах, че не е редно да се интересувам повече от тези излизания. И все пак настъпилата промяна сигурно ме е разтревожила, защото си спомням, че споменах за нея пред мистър Греъм — иконом и камериер на сър Джеймс Чеймбърс, добър колега, с когото вече съм загубил връзка, — докато разговаряхме край огъня при едно от честите му посещения в Дарлингтън Хол.

Всъщност единственото, което отбелязах, беше нещо в смисъл, че домакинката ми е „малко потисната напоследък“, и затова бях силно изненадан, когато мистър Греъм кимна, наведе се към мен и каза с разбиране:

— Интересно още колко време ще продължи.

Като го попитах какво има предвид, рече:

— Вашата мис Кентън. Мисля, че сега е на колко? Трийсет и три? Трийсет и четири? Изпуснала е най-хубавите си години за майчинство, но все още не е прекалено късно.

— Мис Кентън — уверих го — е всеотдаен професионалист. Знам със сигурност, че не желае да създава семейство.

Мистър Греъм се усмихна, поклати глава и отвърна:

— Никога не вярвай на домакинка, която твърди, че не иска семейство. И наистина, мистър Стивънс, мисля, че двамата още сега можем да се сетим най-малко за дузина, които са ни уверявали в същото, а после са се омъжвали и са зарязвали професията.

Спомням си, че онази вечер доста самоуверено отхвърлих теорията на мистър Греъм. По-късно обаче, трябва да призная, сериозно започнах да се замислям върху възможността тези тайнствени излизания на мис Кентън да имат за цел среща с някой ухажор. Тази вероятност определено ме притесни, защото не беше трудно да се предвиди, че заминаването на мис Кентън щеше да бъде професионална загуба, от която Дарлингтън Хол щеше много трудно да се възстанови. Освен това не можех да не забележа и някои други признаци, които сякаш подкрепяха теорията на мистър Греъм. Така например, след като едно от задълженията ми беше да получавам пощата, ща не ща установих, че мис Кентън бе започнала да получава писма на редовни интервали — около веднъж седмично — от един и същи човек и че клеймото им беше от местната поща. Тук може би трябва да поясня, че би било невъзможно да пропусна тези неща, при положение че за целия си досегашен престой в къщата тя беше получила само няколко писма.