Остатъкът от деня

Сигурно съм промърморил нещо с половин уста, в смисъл че не мога да ги притесня чак до такава степен, на което мистър Тейлър отговори: „Напротив, сър, за нас ще бъде чест да ви приемем. Хора като вас не се отбиват често в Москомб. А и, честно казано, сър, не виждам какво друго можете да направите по това време. Жената никога няма да ми прости, ако ви пусна да си тръгнете посред нощ.“

Така приех любезното гостоприемство на мистър и мисис Тейлър. Ала когато по-рано споменах, че вечерта съм бил подложен на „доста сериозно изпитание“, нямах предвид единствено факта, че съм свършил бензина или че е трябвало да слизам до селото по такъв примитивен начин. Защото онова, което се случи впоследствие — по-точно, когато седнах да вечерям с мистър и мисис Тейлър и техните съседи, — се оказа далеч по-голямо изпитание за нервната ми система от физическите несгоди, които бях преживял току-що. И смея да ви уверя, че изпитвам истинско облекчение, че мога най-после да се прибера в стаята си и да прекарам известно време, отдавайки се на спомените от Дарлингтън Хол.

Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си. И откакто преди няколко седмици се появи възможността отново да видя мис Кентън, започнах да прекарвам много време, размишлявайки защо стана така, че отношенията ни претърпяха такава промяна. А те наистина се промениха някъде около 1935–1936 г. след дълъг период на прекрасно професионално разбирателство. Дори накрая прекратихме обичайните си вечерни срещи на чаша какао. Но каква беше истинската причина за тези промени, коя поредица от събития в крайна сметка обърна колата, така и не успях да разбера.

Колкото повече си мисля за това, толкова по-вероятно ми изглежда, че онзи странен случай, когато една вечер мис Кентън дойде непоканена в стаята ми, може би се е оказал повратната точка в нашите взаимоотношения. Защо дойде, така и не мога точно да си спомня. Имам чувството, че отново е носела ваза с цветя „да разведри обстановката“, а може и да бъркам с първия й опит да стори същото много години по-рано, още в началото на запознанството ни. Знам със сигурност, че е правила поне три опита да внесе цветя в стаята ми, но в този конкретен случай може би поводът да влезе при мен е бил съвсем друг. Държа обаче да подчертая, че независимо от дългогодишните ни отлични служебни контакти никога не допуснах нещата да се изплъзнат от контрол и домакинката да влиза и излиза от стаята ми по цял ден. Смятам, че стаята на иконома е централен офис, сърцето на дейността в къщата, нещо като генералска щабквартира по време на битка, и е задължително всичко вътре да бъде подредено — и да остава подредено точно по начина, по който желая да бъде. Никога не съм разбирал онези колеги, които позволяват всякакви хора да се точат с техните въпроси и проблеми. Ако искаме работата да върви гладко и координирано, съвършено очевидно е, че стаята на иконома трябва да бъде онова място, където усамотението и спокойствието са му гарантирани.

Така се случи, че когато мис Кентън влезе в стаята ми онази вечер, не бях ангажиран служебно. Една спокойна седмица вече изтичаше и аз се наслаждавах на рядката възможност за един-два часа да нямам никакви задължения. Както споменах, не съм сигурен дали мис Кентън дойде с ваза цветя, но много добре си спомням какво каза:

— Мистър Стивънс, вечер стаята ви изглежда дори още по-неприветлива, отколкото денем. А и крушката ви е твърде слаба за четене.

— Напълно подходяща е, благодаря, мис Кентън.

— Ама наистина, мистър Стивънс, тази стая прилича на затворническа килия. Нужно е само едно тясно легло в ъгъла и картината на обречения затворник, очакващ последния си час, става пълна.

Може би съм отговорил нещо, не знам. Във всеки случай не откъсвах очи от книгата. Изминаха няколко минути, през които очаквах мис Кентън да се извини и да излезе. Вместо това я чух да казва:

— Интересно какво четете така задълбочено, мистър Стивънс.

— Просто книга, мис Кентън.

— Виждам, мистър Стивънс. Мен обаче ме интересува каква е тя.

Вдигнах поглед и осъзнах, че мис Кентън се приближава към мен. Бързо затворих книгата, притиснах я до гърдите си и се изправих.

— Мис Кентън, длъжен съм да ви помоля да уважавате правото ми на уединение.

— Но защо се стеснявате толкова, мистър Стивънс? Да ви кажа, подозирам ви, че четете нещо пикантно.

— Мис Кентън, нима допускате, че в библиотеката на негова светлост може да се намери нещо „пикантно“, както вие се изразихте.

— Чувала съм, че много учени книги съдържат безкрайно пикантни пасажи, ала никога не съм се осмелявала да погледна. Хайде, мистър Стивънс, позволете ми да зърна какво четете.

— Мис Кентън, моля ви, оставете ме на мира. Не е редно да продължавате да ме тормозите така през безценно оскъдното свободно време, с което разполагам.