Остатъкът от деня

— В никакъв случай не съм съгласен с вас, мис Кентън. Вие направихте чудеса с това момиче. Онова, което извършихте, многократно доказа, че всъщност аз не бях правият. В края на краищата подобно нещо би могло да се случи с всеки служител. Вие постигнахте забележителни успехи с нея. Може и да имате основание да се чувствате измамена, но нямате никаква причина да се смятате отговорна за постъпката й.

Мис Кентън продължаваше да изглежда безутешна. Тя тихо продума:

— Много сте мил, че ми го казвате, мистър Стивънс. Безкрайно съм ви благодарна. — После въздъхна уморено и продължи: — Каква глупачка. Би могла да направи истинска кариера. Имаше способности. Толкова много млади жени като нея проиграват шансовете си и за какво?

И двамата погледнахме писмото върху масата помежду ни, след което мис Кентън раздразнено извърна очи.

— Наистина — рекох. — Голяма загуба.

— Каква глупачка. И със сигурност ще се разочарова. А я очакваше добър живот, само да беше постоянствала. След година-две щях да я подготвя до степен, че да постъпи като камериерка в някое по-скромно имение. Може би ви се струва, че твърде много се изхвърлям, мистър Стивънс, но вижте колко напреднахме с нея само за няколко месеца. А сега тя захвърли всичко на вятъра. Всичко за нищо.

— Действително изключително глупава постъпка.

Бях започнал да събирам листата, като си мислех, че по-късно може да ми потрябват за препоръка, ала ми хрумна, че сигурно мис Кентън предпочита да задържи писмото, затова ги върнах обратно на масата. Във всеки случай тя изглеждаше някъде много далече.

— Със сигурност ще се разочарова — промълви отново. — Каква глупачка.

Виждам, че се поувлякох в стари спомени. Не съм имал подобни намерения, но пък това може би ми помогна да не се обвързвам толкова със събитията от тази вечер, които, вярвам, най-после приключиха. Защото трябва да си призная, че последните няколко часа бях подложен на доста сериозно изпитание.

В момента се намирам в таванската стая на къщичката, собственост на мистър и мисис Тейлър. Искам да кажа, че това е частна къща и стаята, която така любезно ми беше предоставена за тази вечер от семейство Тейлър, някога е принадлежала на най-големия им син — вече отдавна пораснал и сега живеещ в Екзетър. Тук доминират тежките греди и мертеци, дъските на пода не са покрити с килим или черга, ала атмосферата е удивително уютна. И по всичко изглежда, че мисис Тейлър не само ми е оправила леглото, а специално е чистила и подреждала, защото, като изключим няколкото паяжини около гредите, по нищо не си личи, че стаята не е била обитавана от години. Оказа се, че двамата съпрузи са държали местния магазин за плодове и зеленчуци от двайсетте до пенсионирането си преди три години. Много са любезни и макар че няколко пъти предложих да им платя за гостоприемството, те не искаха и да чуят.

Фактът, че съм тук, че почти изцяло разчитам на милостта и добрината на мистър и мисис Тейлър, се дължи на едно глупаво, влудяващо простичко недоглеждане: допуснах фордът да остане без бензин. Като прибави и този пропуск към вчерашния инцидент с празния радиатор, човек логично би могъл да заключи, че подобна липса на организация е типична за характера ми. Естествено, бих контрирал, че по отношение на шофирането на дълги разстояния съм абсолютен новак и подобни елементарни пропуски могат да се очакват. И въпреки всичко, като се сетя, че предвидливостта и добрата организация са качества, заложени в основата на нашата професия, много ми е трудно да повярвам, че отново не съм изневерил на себе си.

Макар че и другото е вярно. Последния час и нещо, преди да свърша бензина, шофирах, но вниманието ми беше съсредоточено в съвсем различна посока. По план трябваше да прекарам нощта в Тависток, където пристигнах малко преди осем. В най-голямата им странноприемница обаче ме уведомиха, че всички стаи са заети поради местния селскостопански панаир. Насочиха ме към още няколко места, ала навсякъде, където попитах, ми поднасяха все същото извинение. Най-после съдържателката на пансиона в самия край на града ми предложи да опитам в една по-далечна странноприемница, стопанисвана от нейна роднина, където със сигурност щяло да има свободни стаи, тъй като все пак било извън Тависток.

Жената най-подробно ме упъти и тогава всичко ми се стори съвсем ясно, така че не знам по чия вина по-късно не успях да открия и следа от странноприемницата. Вместо това след петнайсетминутно шофиране се озовах на някакъв безкраен път, който криволичеше из мрачна и пуста мочурлива местност. От двете ми страни се простираха необятни пространства, покрити с блатни треви, по които се влачеше парцалива мъгла. Отляво виждах последните отблясъци на залеза. Тук-там на хоризонта се мяркаха очертанията на някоя къща или хамбар, но иначе имах чувството, че съм напуснал обсега на цивилизацията.