Остатъкът от деня

В дните, последвали уволнението на момичетата, мис Кентън се държеше изключително студено с мен. Понякога бе доста груба дори и в присъствието на други членове от персонала. И макар че продължавахме всяка вечер да се виждаме на чаша какао, срещите ни бяха кратки и враждебни. След като минаха две седмици, а в поведението й нямаше и намек за промяна, това определено започна да ми омръзва. Ето защо на една от срещите ни й подхвърлих иронично:

— Мис Кентън, очаквах досега да си подадете оставката. — И придружих думите си с лек смях. Надявах се, че най-после ще поомекне и ще отговори примиренчески, за да се сдобрим и веднъж завинаги да загърбим този епизод. Тя обаче само ме изгледа сурово и отвърна:

— Все още имам сериозни намерения да подам оставката си, мистър Стивънс. Просто напоследък бях толкова заета, че не съм намерила време да се заема с този въпрос.

Трябва да призная, че това наистина ме разтревожи, но седмиците се нижеха една след друга и накрая се оказа, че и дума не може да става за напускане на Дарлингтън Хол. Отношенията ни се позатоплиха и аз си позволявах да я дразня от време на време, като й напомнях заплахите й за оставка. Така например, ако обсъждахме някое бъдещо голямо събитие, което щеше да се проведе в къщата, обикновено подмятах: „Това е при положение, че тогава все още сте при нас, мис Кентън.“ Дори месеци по-късно подобни забележки я караха да се умисли — макар че, предполагам, на този етап причината беше по-скоро неудобство, отколкото гняв.

Постепенно историята в най-общи линии беше забравена. Но повече от година след уволнението на двете камериерки тя още веднъж ни беше напомнена.

Пръв повдигна въпроса негова светлост, когато един следобед му сервирах чая в салона. Междувременно мисис Каролин Барнет беше престанала да оказва влияние върху него — всъщност дамата вече изобщо не се появяваше в Дарлингтън Хол. Освен това трябва да спомена, че господарят ми беше прекратил всякакви връзки с „черноризците“, след като се сблъска с истинската грозна същност на тази организация.

— О, Стивънс — каза той. — Исках да поговоря с теб. За онази история от миналата година. С двете еврейски момичета. Помниш я, нали?

— Да, сър.

— Предполагам, че вече няма начин да разберем къде са отишли, нали? Това, което се случи, не беше редно, затова бих желал да ги компенсирам някак си.

— Веднага ще се заема с въпроса, сър, но изобщо не съм сигурен, че ще бъде възможно да установим местонахождението им.

— Виж какво можеш да направиш. Онова, което се случи, никак не беше редно.

Допусках, че разговорът ми с негова светлост ще представлява интерес за мис Кентън, затова реших, че е правилно да я уведомя, дори рискувайки да я разгневя отново. Реакцията й обаче в онзи мъглив следобед, когато я срещнах и заговорих в беседката, беше съвсем неочаквана.

Спомням си, че докато прекосявах моравата, забелязах как започва да се спуска мъгла. Бях се запътил към беседката с намерение да прибера масата, тъй като негова светлост и гостите му бяха пили чая си там. Още отдалече съзрях — много преди да стигна стъпалата, където беше паднал баща ми — фигурата на мис Кентън, която се движеше из беседката. Когато влязох, тя беше седнала на един от плетените столове и шиеше нещо. Приближих се и видях, че поправя една разпорена възглавница. Аз се заех да събирам съдовете, разпръснати по плетените масички сред растенията, и междувременно си разменихме по някоя любезност, сигурно сме обсъдили и някой служебен въпрос. Няма да крия, след толкова дни, прекарани в голямата сграда, беше изключително приятно да поседим на свеж въздух, затова никой от нас не бързаше да се връща към основните си задължения. И макар че падналата мъгла пречеше на гледката, а и дневната светлина отслабваше, което караше мис Кентън съвсем да приближава ръкоделието до очите си, спомням си, че и двамата често вдигахме глави просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Аз се бях загледал далеч напред, там, където мъглата се сгъстяваше около тополите, засадени край коларския път, когато най-после подхванах темата за миналогодишните уволнения, но без да проявя голяма оригиналност:

— Знаете ли, мис Кентън, малко ми е смешно, като се сещам сега, ала точно по това време миналата година вие все още твърдяхте, че ще напуснете. Искрено се забавлявах, като ви слушах. — Засмях се, а зад мен мис Кентън остана безмълвна. Когато се обърнах да я погледна, тя бе насочила очи към стъклената преграда и сякаш се взираше в безкрайната мъглива маса отвън.