Остатъкът от деня

Подобни грешки, които станаха през последните няколко месеца, съвсем естествено нараняват самоуважението ми. Не виждам обаче основателна причина да ги приемам за нещо по-сериозно освен като резултат от недостиг на персонал. Не че недостигът на персонал не говори сам за себе си. Но ако мис Кентън наистина се върне в Дарлингтън Хол, дребните пропуски ще останат само спомен от миналото. Не бива да се забравя обаче, че в писмото й не се споменава нищо конкретно — случайно го препрочетох снощи в стаята си, — което категорично да дава да се разбере, че желае да заеме предишната си служба. Всъщност би трябвало да се допусне и съвсем реалната възможност, че може би първоначално — вероятно подведен от някакво професионално самозалъгване — силно съм преувеличил евентуалните доказателства за подобно намерение от нейна страна. Защото снощи, трябва да призная, с известна изненада установих колко ми е трудно да намеря пасаж, който недвусмислено заявява желанието й да се върне.

Но пък и едва ли си струва да се задълбочавам толкова в този проблем, след като знам, че навярно след четирийсет и осем часа ще разговарям очи в очи с мис Кентън. И все пак не крия, че предната вечер още дълго прехвърлях писмото й в ума си, лежейки в тъмнината и слушайки шума, който ханджията и жена му вдигаха долу, докато си вършеха работата.

Ден трети — вечерта

Москомб до Тависток, Девън

Чувствам, че може би трябва да се върна за малко към въпроса, свързан с отношението на негова светлост към евреите, тъй като в наши дни всички са доста чувствителни на тема „антисемитизъм“. По-специално държа да изясня историята с предполагаемата забрана евреи да бъдат наемани на работа в Дарлингтън Хол. И тъй като тези камъни падат съвсем директно в моя двор, готов съм с целия си авторитет да опровергая подобни твърдения. През всичките ми години служба при лорд Дарлингтън в персонала е имало много евреи и искам да заявя, че отношението към тях никога не е било по-различно, отколкото към останалите. Аз действително не мога да разбера причината за тези абсурдни становища — освен ако, колкото и да е нелепо, те не водят началото си от онези кратки, абсолютно незначителни няколко седмици в зората на трийсетте, когато мисис Каролин Барнет започна необичайно силно да влияе на негова светлост.

Мисис Барнет, вдовицата на мистър Чарлз Барнет, тогава бе някъде около четирийсетте и много голяма, дори ослепителна красавица. Беше си извоювала репутация на страховито интелигентна дама, за която постоянно се чуваше как на някоя вечеря е унизила този или онзи учен мъж в спор по важен съвременен проблем. Почти през цялото лято на 1932 г. тя беше постоянен гост в Дарлингтън Хол и двамата с негова светлост прекарваха дълги часове, потънали в разговори на социални или политически теми. Доколкото си спомням, точно тя беше тази, която заведе лорд Дарлингтън на „разузнавателните инспекции“ из най-бедните квартали на лондонския Ийст Енд. Тогава негова светлост за първи път посети домовете на много семейства, които изпитваха на гърбовете си ужасната мизерия на онези години. Следователно мисис Барнет до някаква степен спомогна моят господар да развие положителното си отношение към страданията на бедните и заради това влиянието й не може да се нарече изцяло отрицателно. Но тя беше и член на „черноризката“ организация на сър Осуалд Мозли и краткотрайният контакт на негова светлост с него се осъществи точно през няколкото седмици на онова лято. По същото време в Дарлингтън Хол се разиграха и абсолютно нетипичните събития, които най-вероятно са дали повод за вече споменатите абсурдни твърдения.

Наричам ги „събития“, макар че някои от тях бяха съвсем незначителни. Така например помня как веднъж на вечеря някой спомена името на някакъв вестник и лорд Дарлингтън подхвърли: „А, еврейската пропагандна хартийка ли имаш предвид?“ Пак по това време помня, че ме инструктира да не давам повече дарения за една от местните благотворителни организации, понеже „организационният комитет се състоял предимно от евреи“. Запомнил съм тези забележки, защото тогава те искрено са ме изненадали, тъй като негова светлост никога преди не беше проявявал и най-малкия антагонизъм към еврейския народ.

После, разбира се, дойде и онзи следобед, когато лорд Дарлингтън ме извика в кабинета си. Отначало разговорът беше съвсем общ, интересуваше се дали всичко е наред в къщата и т.н. Най-накрая каза:

— Напоследък много размишлявах, Стивънс. Много размишлявах. И взех своето решение. В персонала на Дарлингтън Хол не може да има евреи.

— Сър?

— За доброто на дома е, Стивънс. И в интерес на хората, които ни гостуват. Обмислил съм всичко внимателно, Стивънс, и те уведомявам за решението си.

— Много добре, сър.

— Кажи, Стивънс, в момента нали имаме няколко? Искам да кажа, евреи.

— Мисля, че двама души от персонала попадат в тази категория, сър.

— А! — Негова светлост замълча за момент, загледан през прозореца. — Ти, естествено, ще трябва да ги освободиш.

— Извинете, но не разбрах, сър?