Остатъкът от деня

Аз самият съм се настанил почти в дъното на помещението, ала дори и оттук виждам добре ярко сгряната от слънцето улица и пътепоказалеца на отсрещния тротоар. На него има няколко табели, които сочат към околни селища. Едно от тях е Мърздън. Може би „Мърздън“ ще ви прозвучи познато, както се случи и с мен, когато вчера го забелязах в атласа. Дори трябва да си призная, че изпитах желание да се отклоня от пътя си само за да го видя. Мърздън, Съмърсет, бе мястото, където някога се намираше фирмата „Гифън и Ко.“. Точно до Мърздън изпращахме поръчките си за тъмното лустро на „Гифън“, което трябваше да се „настърже, да се размеси с восък и да се прилага ръчно“. Дълго време това лустро за сребро беше без конкуренция и чак когато малко преди войната се наложиха новите химически препарати, търсенето на този впечатляващ продукт намаля.

Доколкото си спомням, лустрото на „Гифън“ се появи в началото на двайсетте и съм сигурен, че не само аз го свързвам с новите тенденции в нашата професия — тенденции, които изтласкаха лъскането на сребърните съдове до онази позиция, която то заема и днес. Тази новост, както, убеден съм, и толкова други, изникнали горе-долу по същото време, бяха в резултат на подмяната на генерациите. Точно през тези години нашето поколение икономи „израсна“ и фигури като мистър Маршал по-специално издигнаха лъскането на сребърните съдове в такова значимо занимание. Това, разбира се, съвсем не означава, че лъскането на съдовете и особено на онези, които се появяваха на масата, не беше винаги възприемано като изключително сериозно задължение. Но ще бъде вярно и ако кажа, че много икономи от поколението на баща ми например съвсем не гледаха на въпроса така сериозно. Доказателство за това е фактът, че в онези години икономът рядко е ръководел лъскането лично, а се е задоволявал да го оставя на прищевките на помощника си и само от време на време е инспектирал процеса. Всеобщо е мнението, че именно мистър Маршал беше човекът, който пръв осъзна огромното значение на среброто — главно защото никакви други предмети от къщата не са обект на такава близост с гостите, както приборите по време на хранене, и следователно те се превръщат в публичен индикатор за стандартите на дома. Мистър Маршал беше този, който пръв накара дамите и господата, гостуващи в Чарлевил Хаус, да занемеят пред сребърните съдове, излъскани до несънуван дотогава блясък. Естествено, скоро икономите от цялата страна, под натиска на своите господари, започнаха да се замислят по въпроса. И, разбира се, веднага се появиха такива, които твърдяха, че са открили методи, за да засенчат мистър Маршал — методи, чието укриване превръщаха в истинско шоу, сякаш бяха френски готвачи, които си криеха рецептите. Убеден съм обаче — както бях и тогава, — че всички безкрайно сложни и тайнствени процедури, прилагани от някой като мистър Джак Нейбърс например, са имали много малък или почти незабележим ефект върху крайния резултат. Аз лично смятах въпроса за съвършено прост: употребяваш качествено лустро и строго инспектираш. Лустрото на „Гифън“ се поръчваше от всички разумни икономи по онова време и ако този продукт се използваше правилно, човек можеше да е сигурен, че среброто му ще блести като най-добрите образци.

И днес със задоволство си спомням многобройните случаи, когато среброто в Дарлингтън Хол предизвикваше възхищението на гостите ни. Сещам се как лейди Астор не без известна горчивина казваше, че нашето сребро „вероятно няма съперници“. Помня и как веднъж по време на вечеря наблюдавах прочутия драматург сър Бърнард Шоу, който внимателно се взираше в лъжичката за десерта, повдигаше я нагоре към светлината, а после сравняваше нейната повърхност с тази на чинията в съседство, напълно забравил за компанията около себе си. И все пак случаят, към който се връщам с най-голямо удовлетворение, се отнася за онази вечер, когато една много видна личност — министър от кабинета и скоро след това външен министър — ни посети „инкогнито“. Всъщност сега, след като резултатите от тези визити са подробно документирани, не виждам защо да не поясня, че става дума за лорд Халифакс.

Както се оказа, това посещение беше първото от цяла серия подобни „неофициални“ срещи между лорд Халифакс и посланика на Германия по това време хер Рибентроп. Но през онази вечер лорд Халифакс беше пристигнал в много лошо настроение. И първите му думи буквално бяха: „Честна дума, Дарлингтън, не знам в какво ме забъркваш. Сигурен съм, че по-късно ще съжалявам.“