Остатъкът от деня

Та по време на тази обиколка — тъкмо прекосявах преддверието, като си мислех, че групата е излязла в парка, — видях, че мисис Уейкфилд е изостанала и внимателно разглежда каменната арка над входа на трапезарията. Когато минах покрай нея с думите „извинете, госпожо“, тя се обърна и каза:

— О, Стивънс, може би точно ти би могъл да ми дадеш сведение. Тази арка изглежда от седемнайсети век, но не е ли била построена сравнително наскоро? Може би по времето на лорд Дарлингтън?

— Възможно е, госпожо.

— Много е красива. Ала е навярно само една сполучлива имитация, изградена преди няколко години. Не съм ли права?

— Не съм сигурен, госпожо, но е напълно възможно.

После, като сниши глас, мисис Уейкфилд ми прошепна:

— Кажи ми, Стивънс, що за човек беше този лорд Дарлингтън? Предполагам, че си работил за него.

— Не съм, госпожо.

— О, аз пък бях решила, че си. Интересно откъде ми е хрумнало.

Мисис Уейкфилд се взря отново в арката и като я погали с ръка, каза:

— Значи не можем да сме сигурни. И все пак ми се струва, че е имитация. Много сполучлива, но имитация.

Бих могъл бързо да забравя този разговор, ала след като гостите си заминаха и аз занесох следобедния чай на мистър Фарадей в дневната, той ми се видя замислен. Помълча малко, после се обърна към мен:

— Знаеш ли, Стивънс, мисис Уейкфилд не беше чак толкова впечатлена от къщата, колкото очаквах.

— Наистина ли, сър?

— Изглежда, си мисли, че силно преувеличавам, когато разказвам за историята й; и си съчинявам, че всичко това е ставало преди толкова векове.

— Нима, сър?

— Постоянно повтаряше това е „имитация“, онова е „имитация“. Дори смята, че и ти си „имитация“, Стивънс.

— Действително ли, сър?

— Действително, Стивънс. Бях й казал, че си нещо изключително. Истински стар английски иконом. Че си работил в тази къща повече от трийсет години за истински английски лорд. Но мисис Уейкфилд ме опроверга. И между другото го направи напълно убедена в правотата си.

— Нима, сър?

— Мисис Уейкфилд, Стивънс, е абсолютно сигурна, че ти никога не си работил тук, преди аз да те наема. Дори е останала с впечатлението, че го е чула от собствената ти уста. Накара ме да се почувствам пълен глупак, както можеш да си представиш.

— Много неприятно, сър.

— Мисълта ми, Стивънс, е, че това действително е истинска английска къща на стара благородническа фамилия, нали? Поне за това съм платил. И ти си истински, старомоден английски иконом, а не някой келнер, който се представя за такъв. Ти действително си първа класа, нали? Точно това исках да имам, нима не съм го получил?

— Смея да твърдя, че го имате, сър.

— Тогава можеш ли да ми обясниш какви ги приказва мисис Уейкфилд? Защото за мен е огромна загадка.

— Възможно е малко да съм подвел госпожата, що се отнася до кариерата ми, сър. Много се извинявам, ако това е предизвикало някакво неудобство.

— Бих казал, че е предизвикало, Стивънс. За тези хора аз вече съм самохвалко и лъжец. А и какво означава „малко съм подвел госпожата“?

— Ужасно съжалявам, сър. Нямах представа, че мога да ви причиня неудобство.

— По дяволите, Стивънс, защо й наговори тези лъжи?

Помислих за момент, после отвърнах:

— Много съжалявам, сър, но това е свързано с обичаите в тази страна.

— Не те разбирам, човече…

— Искам да кажа, сър, че в Англия не е прието един служител да обсъжда бившия си работодател.

— Окей, Стивънс, значи не искаш да разгласяваш стари тайни. Нима обаче ще стигнеш дотам да отричаш, че си работил при всеки друг освен при мен?

— Така формулирано, наистина изглежда малко пресилено, сър. Но на служителите често се налага да създават такова впечатление. Ако мога да използвам примера, сър, подобен обичай имаме и при разводите. Щом една разведена дама е в компанията на втория си съпруг, желателно е изобщо да не се споменава за първия й брак. Същото е и в нашата професия, сър.

— Е, не би било зле да бях научил за вашия обичай по-рано, Стивънс — рече господарят ми и се облегна назад в стола. — Защото преди малко наистина приличах на пълен глупак.

Мисля, дори тогава много добре разбирах, че обяснението, което дадох на мистър Фарадей — макар и не съвсем лишено от истина, — беше печално незадоволително. Но когато човек се занимава с толкова други проблеми, нормално е да не обръща голямо внимание на подобни неща. Което всъщност и направих — за известно време изцяло изключих епизода от съзнанието си. Сега обаче, като си го припомням сред заобикалящия ме покой на езерото, без всякакво съмнение се убеждавам, че поведението ми към мисис Уейкфилд тогава е тясно свързано със случилото се този следобед.