Остатъкът от деня

Казах му, че трябва да тръгвам, и горещо му благодарих за помощта. В крайна сметка той беше един дружелюбен човек, който си направи труда да ме насочва, докато обръщах, и преди да се разделим, се наведе и още веднъж ми препоръча да посетя местното езеро, като отново ми обясни как да стигна дотам.

Фордът пак беше в отлична форма и тъй като въпросното езеро представляваше съвсем малко отклонение от моя маршрут, реших да послушам съвета на ординареца. Указанията му ми се бяха сторили ясни, ала когато свърнах от главния път, в желанието си да ги следвам, моментално се изгубих сред разни тесни и криви пътчета, досущ като това, на което бях усетил миризмата на изгоряло. На места зелената завеса наоколо ставаше толкова плътна, че дори закриваше слънцето и очите ми с мъка се адаптираха, преминавайки от ярката светлина в дълбоката сянка. Най-после обаче след дълго взиране открих табелка „Мортимърс Понд“ и ето че вече от половин час съм тук.

Сега се чувствам безкрайно задължен на ординареца не само че ми помогна за форда, но и че ме насочи към това очарователно място, което иначе никога нямаше да посетя. Езерото не е голямо, може би около четвърт миля в периметър, така че от всяка по-издадена точка може да се наблюдава цялото. Тук цари безмерно спокойствие. Край водата са посадени дървета, достатъчно близо, че да хвърлят приятна сянка върху бреговете, а групички тръстика и папур нарушават водната повърхност и неподвижното отражение на небето. Обувките ми не са подходящи за разходки наоколо. Дори откъдето съм седнал, виждам, че пътеката изчезва в доста кални участъци, ала толкова силно е очарованието на езерцето, че в мига, в който го зърнах, едва се сдържах да не го обиколя. Единствено мисълта за катастрофата, която може да сполети пътния ми костюм след подобна експедиция, ме задържа на тази пейка. И вече половин час седя и наблюдавам фигурите на рибарите, застанали неподвижно с въдиците си край водата. В момента виждам около дузина мъже, разположили се на различни места около езерото, но дълбоките сенки, образувани от ниско сведените клони, не ми позволяват да разграничавам чертите им. Ето защо се наложи да се откажа от малката игра, която си бях намислил — да се досетя кой от тези рибари е полковникът, в чиято къща току-що ми бяха оказали толкова полезна помощ.

Несъмнено заобикалящото ме спокойствие спомогна да се задълбоча в мислите, които ме навестиха преди около половин час. И наистина, ако не беше този безмълвен покой край езерото, може би никога нямаше толкова да разсъждавам върху поведението си по време на разговора ми с ординареца. Тоест надали щях да се опитам да си обясня защо бях дал твърдо да се разбере, че никога не съм служил при лорд Дарлингтън. Тъй като в действителност точно това се беше случило. Той ме бе попитал: „Искаш да кажеш, че си работил за онзи лорд Дарлингтън?“ А отговорът ми трудно можеше да означава друго, освен че не съм. Лесно бих могъл да се измъкна с версията за невинна, моментна прищявка, но това едва ли е убедително обяснение за подобно очебийно странно поведение. Във всеки случай пред себе си признах, че преживелицата с ординареца съвсем не беше първата от такова естество и несъмнено има някаква връзка — макар и да не съм наясно каква — със случилото се преди няколко месеца, по време на посещението на семейство Уейкфилд.

Мистър и мисис Уейкфилд са американци, заселили се в Англия — някъде в Кент, доколкото разбрах — преди двайсет години. И тъй като с мистър Фарадей имали многобройни общи познати из бостънското общество, един ден ни гостуваха за кратко в Дарлингтън Хол. Останаха на обяд и си тръгнаха малко преди следобедния чай. Бяха изминали само няколко седмици, откакто мистър Фарадей бе пристигнал в къщата, и ентусиазмът му от придобивката все още беше огромен. В резултат през по-голямата част от гостуването на семейството господарят ги развеждаше из къщата — ненужно дълга обиколка по мое мнение, включваща дори и всички затворени крила. Мистър и мисис Уейкфилд обаче проявяваха не по-малък интерес и докато си вършех работата, до ушите ми често долитаха най-различни американски възклицания на задоволство от видяното. Мистър Фарадей беше започнал да ги развежда от горе на долу. Когато най-после доведе гостите си да се насладят и на великолепието на първия етаж, той беше в силно приповдигнато настроение. Посочваше детайли от корнизите и рамките на прозорците и с доста цветисти изрази обясняваше „какво са правили английските благородници“ във всяка стая. Макар че въобще не съм полагал съзнателни усилия да чуя думите му, не можех да не доловя същината на разговора и бях удивен от дълбоките познания на господаря си. И ако не се смята някой несполучливо използван израз, разказът му издаваше истински възторг от английските традиции. Освен това беше повече от ясно, че и семейство Уейкфилд — и особено мисис Уейкфилд — бяха добре запознати със спецификата на нашата страна, и от многобройните забележки, които чувах, останах с впечатлението, че и те притежават някаква богаташка английска къща.