Остатъкът от деня

Както споменах, никога не бях гледал на нещата точно по този начин. Но може би самото естество на пътешествието ми подсказа учудващо новите аспекти на въпроси, които отдавна смятах, че съм решил. Несъмнено и случката отпреди час също насочи мислите ми натам и, трябва да призная, внесе известен смут в душата ми.

Цялата сутрин бях шофирал в прекрасно време, обядвах добре в една селска странноприемница и вече бях прекосил границата с Дорсет. Неочаквано усетих миризма на изгоряло откъм двигателя. Мисълта, че съм повредил форда на господаря си, естествено, беше ужасяваща и аз незабавно спрях колата.

Намирах се на тесен път, обрамчен от двете страни с плътна зеленина, така че нямах никаква представа какво има наоколо. Напред също не виждах кой знае колко, тъй като след около двайсетина метра пътят правеше остър завой. Хрумна ми, че не биваше да оставам дълго на това място, понеже от завоя можеше да изскочи друго превозно средство и да се блъсне във форда на господаря. Отново запалих мотора и с облекчение установих, че миризмата вече не беше толкова силна.

Най-разумно бе да потърся гараж или някоя по-заможна къща, където имаше вероятност да намеря шофьор, който да разбере какъв е проблемът. Пътят обаче продължаваше да се вие, живият плет от двете ми страни не секваше и макар че зърнах няколко отклонения, къщи така и не видях. Шофирах още около половин миля, а смущаващата миризма се усилваше с всяка секунда. Най-после излязох на по-права отсечка и можех да виждам по-надалеч. И действително отляво съзрях висока постройка във викториански стил с просторна морава отпред и бивш коларски път, видимо превърнат в алея за автомобили. Тръгнах по нея и скоро със задоволство забелязах едно бентли в отворения гараж.

Портата също беше оставена отворена, затова придвижих форда още малко напред, слязох и се запътих към задната врата на къщата. Показа се мъж по риза и без вратовръзка, но когато го попитах за шофьора, бодро отговори, че съм „уцелил в десетката от първия път“. След като изслуша проблема ми, човекът, без да се двоуми, отиде при форда, отвори капака, погледна и само след секунди ме уведоми: „Вода, началник. Нямаш вода в радиатора.“ Изглеждаше доста развеселен от цялата история, ала все пак се оказа услужлив. Влезе обратно в къщата и след малко се появи с една кана вода и фуния. Докато пълнеше радиатора, навел глава над мотора, той дружелюбно се разбърбори. Щом разбра, че просто пътешествам из тези места, веднага ми препоръча да посетя местната забележителност — някакво красиво езеро на около половин миля разстояние.

Аз пък междувременно бях успял да разгледам по-добре постройката. Беше по-висока, отколкото широка, имаше четири етажа и цялата й предна фасада, почти до покрива, бе обвита с бръшлян. По прозорците обаче си личеше, че поне половината беше неизползваема. Отбелязах този факт пред шофьора, след като вече беше напълнил радиатора и затворил капака.

— Срамота наистина — съгласи се мъжът. — Толкова красива стара къща. Всъщност полковникът се опитва да я продаде. За него тя вече определено е много голяма.

Тогава не можах да се въздържа и попитах за броя на персонала и да си призная, никак не се учудих, като разбрах, че единствените служители са той и една готвачка, която идва само вечер. Явно човекът беше и иконом, и камериер, и шофьор, и главен чистач. Обясни ми, че през войната бил ординарец на полковника. Били заедно в Белгия по време на германското нашествие, заедно били и когато съюзниците дебаркирали. После ме изгледа внимателно и каза:

— Сега схванах. Отначало не ми бяхте съвсем ясен, но вече схванах. Вие сте от онези първокласни икономи, които служат в големите шикозни имения.

Когато потвърдих, че не е далече от истината, той продължи:

— Сега ми е ясно. Отначало не можах много да ви наместя, защото говорите почти като джентълмен. А и с този стар красавец, който карате — мъжът посочи форда, — направо си помислих, че идва някое тузарско старче. Пък и вие сте си истински тузар. Аз така и не го научих този занаят. Останах си един прост, вече цивилен, ординарец.

Попита ме къде работя. Като му казах, човекът наклони глава и се взря изпитателно в лицето ми.

— Дарлингтън Хол — промърмори. — Дарлингтън Хол. Трябва да е наистина нещо страшно шикозно, защото звучи познато дори и на идиот като мене. Дарлингтън Хол. Я чакай, да не искаш да кажеш Дарлингтън Хол, имението на лорд Дарлингтън?

— Било е на лорд Дарлингтън допреди три години, когато е починал — информирах го. — Къщата в момента е собственост на един американец, мистър Джон Фарадей.

— Ама и ти трябва да си суперкласа, щом работиш на такова място. Надали са останали много като теб, а? — После ме попита с променен глас: — Действително ли си работил за онзи лорд Дарлингтън?

Човекът отново ме наблюдаваше внимателно. Аз отвърнах:

— О, не, работя за мистър Джон Фарадей, американеца, който купи къщата от семейство Дарлингтън.

— Тогава не познаваш онзи лорд Дарлингтън. Просто се чудех що за тип е бил.