Остатъкът от деня

Закрачих към вратата, но забелязах, че мосю Дюпон ме следва. Обърнах се и казах:

— Ще се върна и ще ви намеря, сър, веднага щом подсигуря необходимото.

— И моля те, побързай. Много ме боли.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Мис Кентън все още стоеше на прага на пушалнята. Когато се появих, тя се запъти към стълбището. С учудване установих, че вече не бързаше. Обърна се и отрони:

— Мистър Стивънс, много съжалявам. Баща ви почина преди около четири минути.

— Разбирам.

Тя погледна ръцете си, после вдигна очи към лицето ми.

— Мистър Стивънс, моите съболезнования — промълви. — Ще ми се да можех да кажа нещо.

— Не е необходимо, мис Кентън.

— Доктор Мередит все още не е пристигнал. — Тя за миг наведе глава и изхлипа. Почти веднага обаче възвърна самообладанието си и ме попита с овладян глас: — Ще се качите ли да го видите?

— Точно сега съм много зает, мис Кентън. Може би след малко.

— В такъв случай, мистър Стивънс, ще ми позволите ли да му затворя очите?

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако го сторите, мис Кентън.

Тя се отправи към стълбите, но аз я спрях.

— Мис Кентън, моля ви, не си мислете, че постъпвам непристойно, като не се качвам да видя починалия си баща. Той самият би предпочел първо да изпълня задълженията си.

— Разбира се, мистър Стивънс.

— Ако постъпя по друг начин, чувствам, че ще го предам.

— Разбира се, мистър Стивънс.

Обърнах се, все още с портвайна върху подноса, и отново влязох в пушалнята. Сравнително тясното помещение приличаше на гора от черни фракове, посивели коси и дим от пури. Проправях си път между господата и се оглеждах за празни чаши, които да долея. Мосю Дюпон ме потупа по рамото и попита:

— Иконом, погрижи ли се за моите превръзки?

— Много съжалявам, сър, но точно в този момент не можем да ви бъдем полезни.

— Какво? Нима искаш да кажеш, че сте привършили запасите си за първа помощ?

— В интерес на истината, сър, лекарят идва насам.

— А, много добре! Ти си извикал доктор.

— Да, сър.

— Добре, добре.

Мосю Дюпон продължи разговора си, а аз обикалях стаята още няколко минути. Немската графиня току изскочи измежду мъжете и преди да успея да й сервирам, сама си наля портвайн от стъкленицата.

— Поздрави готвачката от мое име, Стивънс — каза тя.

— Разбира се, госпожо. Благодаря, госпожо.

— А и ти и твоят екип се справихте прекрасно.

— Безкрайно съм ви благодарен, госпожо.

— В един момент по време на вечерята можех да се закълна, че си най-малко трима души — рече и се разсмя.

Аз бързо се усмихнах и отвърнах:

— Щастлив съм, че мога да бъда полезен, госпожо.

Миг по-късно забелязах младия мистър Кардинал. Стоеше недалеч от мен и все още сам. Помислих си, че младежът може би се чувства леко притеснен в тази компания. Във всеки случай чашата му беше празна и аз се запътих към него. Той видимо се ободри при появата ми и ми подаде чашата си.

— Толкова е хубаво, че си любител на природата, Стивънс — каза, докато му наливах. — Лорд Дарлингтън е извадил голям късмет, че има такъв специалист, който да наблюдава работата на градинаря.

— Не ви разбрах, сър?

— Природата, Стивънс. Онзи ден с теб разговаряхме за чудесата на природата. И съм напълно съгласен, че гледаме прекалено самодоволно на това велико тайнство, което ни заобикаля.

— Да, сър.

— Имам предвид всичко онова, за което говорихме. Договори, граници, репарации и окупации. А майката природа си е все така мила и прекрасна. Много странно, че ми хрумват такива неща, не смяташ ли?

— Наистина, сър.

— Мисля си дали нямаше да е по-добре, ако всевишният ни беше създал като… ами като растения например. Нали разбираш, здраво сраснати със земята. Тогава всичките тези безумици от рода на войните и границите нямаше да съществуват.

Тази идея явно го развесели. Той се засмя, помисли малко и се разсмя още повече. Аз също се разсмях. Младежът ме смушка с лакът и каза:

— Представяш ли си, Стивънс? — И пак прихна.

— Да, сър — отвърнах през смях. — Би била безкрайно любопитна алтернатива.

— Но и тогава щеше да има такива като теб, които да разнасят съобщения насам-натам, да сервират чая и други подобни. Иначе как изобщо бихме се справили? Можеш ли да си представиш, Стивънс? Всички вкоренени в земята? Само си го представи!

Точно в този миг се появи един от лакеите.

— Мис Кентън желае да говори с вас, сър — каза той.

Извиних се на мистър Кардинал и се запътих към вратата. Забелязах мосю Дюпон, който очевидно стоеше на пост наоколо, защото веднага ме пресрещна:

— Иконом, дойде ли лекарят?

— Тъкмо отивах да проверя, сър. Ще се върна веднага.

— Много ме боли.

— Ужасно съжалявам, сър. Предполагам, че скоро ще ви помогнат.

Този път мосю Дюпон ме последва вън от стаята. Мис Кентън отново стоеше в преддверието.

— Мистър Стивънс — каза тя, — доктор Мередит пристигна и се качи горе.

Беше го изрекла тихо, но мосю Дюпон зад гърба ми незабавно възкликна:

— О, чудесно!

Обърнах се към него с думите:

— Ще бъдете ли така любезен да ме последвате, сър?

Заведох го в билярдната и разпалих огъня, а той седна на един от кожените столове и започна да си събува обувките.

— Съжалявам, че тук е малко студено, сър. Лекарят ще дойде всеки момент.