Остатъкът от деня

В началото изрази благодарността си към всички присъстващи, че дискусиите през изминалите два дни, „макар и понякога стимулиращо откровени“, са се провели в дух на разбирателство и всеобщо желание да възтържествува доброто. Царящото през това време единство далеч превишавало всичките му надежди, затова вярвал, че на утрешната „заключителна“ сесия участниците ще изразят готовността си да предприемат необходимите действия преди предстоящата важна международна конференция в Швейцария. Някъде на това място — нямам представа дали изобщо предварително го беше планирал — негова светлост се впусна в спомени за мъртвия си приятел хер Карл-Хайнц Бреман. Тази му идея обаче не се оказа особено сполучлива. Темата беше прекалено близка на сърцето му и той затъна в многословие. Освен това лорд Дарлингтън явно никога не е бил роден оратор и скоро всички тези дребни шумове, които недвусмислено говорят за една отегчена аудитория, изпълниха залата. И действително, след като най-после негова светлост се накани да призове гостите си да пият за „мира и справедливостта в Европа“, силата на тези шумове — може би и поради огромното количество изпито вино — определено прехвърляше границите на вежливостта.

Всички отново бяха седнали и разговорите пак се възобновиха, когато някой авторитетно почука по масата и мосю Дюпон се изправи на крака. Изведнъж в залата се възцари тишина. Видният французин огледа присъстващите почти сурово. После заговори: „Надявам се, че не отнемам нечие задължение, но не чух никой да предлага тост на благодарност към нашия домакин, многоуважаемия и безкрайно любезен лорд Дарлингтън.“ Разнесе се одобрителен шепот. Мосю Дюпон продължи: „Много интересни неща се казаха в тази къща през последните няколко дни. Важни неща.“ Той замълча. В залата вече цареше гробна тишина.

„Изразиха се доста мнения, които индиректно или направо критикуваха — думата е прекалено мека, — критикуваха външната политика на моята страна.“ Французинът замълча отново. На лицето му бе изписано сурово изражение. Дори човек можеше да си помисли, че с ядосан. „През тези два дни чухме няколко изчерпателни и много интелигентни анализа на сегашната безкрайно сложна ситуация в Европа. Ала нито в един от тях, държа да подчертая, не се долавяше разбиране на причината, поради която Франция е възприела подобно отношение към своята съседка. Обаче — той вдигна пръст — сега не е моментът за тези дебати. Между другото, аз съзнателно се въздържах от тях и през изминалите два дни, защото бях дошъл предимно да слушам. И нека да ви кажа, че някои от аргументите, които чух, ми направиха дълбоко впечатление. Но колко дълбоко, може би ще попитате.“ Погледът на мистър Дюпон почти лениво обходи лицата, вперени в него. Най-после той заговори отново: „Господа… и дами, моля за извинение, много мислих по тези въпроси и сега искам откровено да споделя с вас, че въпреки оставащите различия между мен и мнозина от тук присъстващите, засягащи интерпретацията на онова, което действително се случва в Европа в момента, въпреки тях, що се отнася до основните въпроси, повдигнати в тази къща, аз съм убеден, господа, убеден съм в тяхната справедливост и практичност.“ Шепот на облекчение и ликуване обиколи масата, ала този път мосю Дюпон леко повиши глас и го заглуши с думите си: „Щастлив съм, че мога да уверя всички тук, че ще дам моя, макар и скромен, принос и ще съдействам за известна промяна във френската политика в духа на всичко онова, което се каза. И ще положа сериозни усилия това да стане преди конференцията в Швейцария.“

Последва взрив от аплодисменти и видях как лорд Дарлингтън и сър Дейвид се спогледаха. Мосю Дюпон вдигна ръка, въпреки че не беше ясно дали по този начин благодареше за аплодисментите, или се опитваше да ги прекрати.