Остатъкът от деня

Вече не си спомням дали изобщо съм почукал на вратата; напълно възможно е с оглед тревожното естество на чутото да съм решил да се оттегля веднага. Във всеки случай не се забавих достатъчно — както се наложи да обясня на негова светлост по-късно, — за да доловя нещичко, което би могло да ме ориентира за отношението на мосю Дюпон към казаното от мистър Луис.

На следващия ден разискванията в салона станаха още по-разгорещени, а по обяд репликите, които се разменяха, придобиха съвсем откровен характер. Моето лично мнение беше, че все повече и по-смели обвинения се отправяха към фотьойла, в който мосю Дюпон седеше, попипваше брадата си и почти през цялото време мълчеше. И аз, и негова светлост обаче не без известно притеснение забелязахме, че щом дискусиите приключеха, мистър Луис веднага отмъкваше мосю Дюпон в някой ъгъл и двамата потъваха в тих разговор. Дори веднъж си спомням как налетях на тези господа, които бяха застанали точно при вратата вътре в библиотеката и доверително си шептяха. Щом ме видяха, те веднага прекратиха разговора си.

Междувременно състоянието на баща ми нито се подобряваше, нито се влошаваше. Доколкото разбирах, почти непрекъснато спеше и действително, колкото пъти успявах да открадна по някоя минутка и да се изкатеря в таванската му стаичка, винаги го намирах заспал. На практика се оказваше, че откакто се беше разболял, аз нито веднъж не бях разговарял с него.

На втората вечер, когато влязох в стаята му, той отново спеше. Но момичето, което мис Кентън беше оставила да бди край леглото му, веднага скочи на крака и го разтърси за рамото.

— Какво правиш, глупачке! — извиках аз.

— Мистър Стивънс каза да го събудим, ако дойдете, сър.

— Остави го да спи. Той в момента боледува от пълно изтощение.

— Заръча ми непременно да го събудя, сър — упорито отвърна тя и пак го раздруса за рамото.

Баща ми отвори очи, извърна леко главата си върху възглавницата и ме погледна.

— Надявам се, че татко сега се чувства по-добре — казах. Той продължи да ме гледа още известно време, след това попита:

— Всичко ли е под контрол долу?

— Положението е доста критично. Вече минава шест, така че татко може да си представи каква е атмосферата в кухнята.

Нетърпелива гримаса пробяга по лицето на баща ми.

— Но всичко ли е под контрол? — попита отново.

— Да, смея да твърдя, че за това можете да бъдете спокоен. Много се радвам, че татко се чувства по-добре.

С известна решителност той измъкна ръцете си изпод завивките и уморено започна да ги разглежда. Аз пак се обадих:

— Много се радвам, че татко се чувства по-добре. Ала аз наистина трябва да слизам долу. Както казах, обстановката е доста критична.

Той продължи да гледа ръцете си, а след малко бавно промълви:

— Надявам се, че съм ти бил добър баща.

Засмях се и отвърнах:

— Толкова се радвам, че вече се чувствате по-добре.

— Гордея се с теб. Добър син. Надявам се, че и аз съм бил добър баща. Но ми се струва, че не съм.

— Опасявам се, че сега сме изключително заети, можем да си поговорим утре сутринта.

Баща ми все още гледаше ръцете си, сякаш го дразнеха.

— Толкова се радвам, че се чувствате добре — казах отново и излязох.

Когато отидох в кухнята, там беше истински ад, а сред персонала на всички нива цареше изключително напрегната атмосфера. С огромно задоволство обаче си спомням, че докато се сервираше вечерята около един час по-късно, моят екип демонстрираше единствено умения и висок професионализъм. Винаги е вълнуващо да видиш великолепната банкетна зала, изпълнена до краен предел, и тази вечер не правеше изключение. Разбира се, ефектът от дългите редици господа във вечерно облекло, многократно превишаващи броя на дамите, внушаваше известна строгост. Но в онези дни двата огромни полилея над масата все още светеха с газ — излъчваха приглушена мека светлина и не заслепяваха така ярко както сега, след като ги електрифицираха. На тази втора и последна за конференцията вечеря — очакваше се мнозинството от гостите да си тръгнат на другия ден след обяд — компанията се беше отърсила от сковаващата я през целия преден ден резервираност. Не само че се разговаряше по-свободно и на по-висок глас, но забелязахме, че трябваше да доливаме чашите много по-често. Към края на вечерята, която от професионална гледна точка премина без съществени затруднения, негова светлост се изправи да произнесе реч.