Остатъкът от деня

— Всички живи същества са подходящи за бъдещата ни дискусия, сър. Сега обаче се налага да ме извините. Въобще нямах представа, че мосю Дюпон е дошъл.

Бързо се отправих към къщата, където още на вратата бях посрещнат от главния лакей, който каза:

— Търсихме ви навсякъде, сър. Господинът от Франция е тук.

Мосю Дюпон бе висок елегантен мъж с посивяла брада и монокъл. Беше пристигнал с дрехи, които европейците често носят през свободното си време, и наистина през целия си престой той старателно поддържаше представата, че е дошъл в Дарлингтън Хол единствено воден от приятелски чувства и желание за развлечение. Но както мистър Кардинал беше споменал, мосю Дюпон не бе в добро настроение; не мога да си спомня многобройните нещастия, които го бяха сполетели в Англия, най-силно обаче го мъчеха болезнените мехури на краката, получени, докато разглеждал Лондон, и сега се опасяваше, че са се инфектирали. Препратих камериера му към мис Кентън, но това не пречеше на мосю Дюпон през час-два да щрака насреща ми с пръсти и да се провиква: „Иконом! Нужни са ми още превръзки.“

Настроението му видимо се подобри, когато съзря мистър Луис. Двамата с американския сенатор се поздравиха като стари колеги и до вечерта почти не спряха да си приказват и да се смеят над общи спомени. Всъщност ставаше ясно, че почти непрестанното общуване между мистър Луис и мосю Дюпон беше сериозно неудобство за лорд Дарлингтън, който, естествено, желаеше да установи близък личен контакт с този изтъкнат господин преди началото на дискусиите. Няколко пъти станах свидетел как негова светлост направи опити да се оттегли с мосю Дюпон, за да си поговорят насаме, но сияйно усмихнатият мистър Луис веднага им се натрапваше с някоя забележка от сорта: „Извинете ме, господа, ала има нещо, което безкрайно ме озадачава.“ След което лорд Дарлингтън трябваше да изслуша поредния жизнерадостен анекдот на американеца. Като изключим мистър Луис обаче, останалите гости, може би от страхопочитание, може би от чувство на антагонизъм, се държаха на почтително разстояние от мосю Дюпон — факт, който биеше на очи дори сред преобладаващата атмосфера на всеобща подозрителност и който още повече засилваше чувството, че точно французинът държи ключа за изхода на предстоящото значимо събитие.

Конференцията започна в една дъждовна сутрин от последната седмица на март 1923 г. в малко необичайната обстановка на салона — място, избрано да подчертае „неофициалното“ присъствие на мнозина от участниците. Аз лично смятах, че идеята за неофициалност бе придобила доста абсурдни размери. Не стига, че тази сравнително женска стая бе претъпкана със сериозни, облечени в тъмни костюми господа, които седяха притиснати един до друг по канапетата, ами дори някои от тях в желанието си да създадат впечатление за едно обикновено светско събиране бяха стигнали дотам, че държаха на коленете си отворени вестници и списания.

Тази първа сутрин бях принуден постоянно да влизам и излизам от стаята и не успях отблизо да следя събитието. Спомням си обаче, че лорд Дарлингтън официално откри разискванията, като първо приветства гостите с „добре дошли“, а после, наблягайки на моралната страна на въпроса, подчерта необходимостта от смекчаване клаузите на Версайския договор и спомена за огромните страдания, които лично той е наблюдавал при посещението си в Германия. Разбира се, многократно бях чувал негова светлост да излага тези доводи по най-различни поводи, но той така вълнуващо и убедено говори пред това височайше събрание, че не можех да не се трогна отново. След него думата взе сър Дейвид Кардинал и макар че пропуснах по-голямата част от речта му, тя ми се стори по-формална и, честно казано, дори неразбираема. Все пак същината й не се отличаваше особено от идеята на негова светлост и призоваваше към замразяване плащането на репарациите от страна на Германия и оттегляне на френските войски от Рурската област. После заговори немската графиня, ала в този момент, вече съм забравил по какъв повод, ми се наложи да напусна салона за по-дълго. Когато се върнах, разискванията бяха започнали и се въртяха все около търговия и лихвени проценти — неща, които определено не разбирах. Мосю Дюпон, доколкото успявах да видя, не участваше в дискусията и по киселата му физиономия трудно можеше да се отгатне дали слушаше внимателно, или пък бе дълбоко потънал в други мисли. По едно време — тъкмо се изказваше един господин от Германия — трябваше да изляза и мосю Дюпон най-неочаквано стана и ме последва.

— Иконом — каза той, когато вече бяхме в преддверието, — чудех се дали някой не може да ми смени превръзките. В момента чувствам толкова силни болки, че почти не мога да слушам за какво се говори.

Доколкото си спомням, изпратих на мис Кентън молба за помощ — чрез куриер, естествено, — и оставих мосю Дюпон да чака в билярдната. В този миг главният лакей тичешком слезе по стълбите и развълнувано ми съобщи, че на баща ми му е прилошало на горния етаж.